Всичко наопаки

По-важно е друго: не съществува официална и ясна за всички причина Муза да не идва тук. Излиза, че все пак съм прав и причината за това е Лена.

Но аз съм боец, поне бях навремето, така че нямах намерение да се предам толкова лесно. Елена ме харесваше със сигурност, не бих могъл да сгреша, в противен случай нямаше да предложи да се разходим заедно с колата и да се смее на моите не твърде остроумни шеги. Харесваше ме може би не толкова, колкото аз нея, но не й бях неприятен или скучен. Ами онзи нежен и благодарен поглед? И досега не мога да го забравя.

Тъй като на два пъти бях виждал Лена навън, сега знаех какво яке носи и надничайки в дългия вграден гардероб в антрето, можех да разбера дали тя си е вкъщи, или не е. На другия ден, когато докарах Дана от тренировка и се убедих, че якето си е на мястото, отидох до стаята, където бе влязъл татенцето и тихо почуках.

Вратата се отвори, но вътре в стаята не ме пуснаха.

— Случило ли се е нещо? — разтревожено попита Лена.

Тя стоеше пред мен, страшно красива, с панталон и свободен дълъг пуловер, а слънчевите лъчи, които падаха от прозореца зад гърба й, сякаш минаваха пред русите й коси и ги правеха златни и някак прозрачни. Нито преди, нито след това съм я обичал толкова силно, колкото в този момент.

— Хайде да поговорим спокойно.

Направих опит да вляза, но тя опря ръка на вратата и не помръдна.

— Павел, недей. Остави всичко, както си е.

— Но защо? Какво ни пречи? Поне ми обясни защо Михаил Олегович реагира така болезнено.

— Нищо няма да ти обяснявам.

— Може ли все пак да вляза?

— Не. — И добави вече по-меко — Върви си, Павел, моля те, върви си.

Тя не ме пускаше. Сигурно там, в стаята й, на видно място стои снимката на любовника й и тя не иска да я забележа. Не, не може да бъде, нали в същата стая живее Костик, на когото трябва някак да се обясни защо мама пази снимката на брата на чичо Миша. А и Нина чисти тук и изобщо може да влезе кой ли не. Татенцето и жена му са в течение, но нали всички останали сериозно смятат, че Лена е роднина на Лариса и няма никакво отношение към Владимир. Значи работата не е в снимката. Къде е тогава? Нима тя толкова се страхува от татенцето? Страхува се някой да не види как си говорим на прага на стаята й, а пък ако ме пусне, ще е пълен ужас.

— Добре, щом не искаш да разговаряме тук, хайде да се видим навън. Кажи кога. Ще те чакам в колата.

— Не бива — тя сведе очи. — Не бива да вършим такива неща, Павел. Ти си много свестен, чудесен си… Не ми се сърди. Не мога.

Всичко е ясно. Всичко е казано. Но аз вече се бях развилнял.

— Любовница на Владимир ли си? — зададох въпроса от упор. — И Костик е негов син, така ли?