Всичко наопаки

Лариса Анатолиевна бързо изпи чашата кафе, изпуши една цигара и си тръгна, като ме остави сам. Аз тъгувах над своята чаша, главата отново ме болеше и разбирах, че всеки момент ще дойде време за заниманието с Дана, така че при всяко положение трябва да се върна в стаята си, за да се преоблека. За да не мисля за неприятни неща, започнах да си припомням Елена, нейните очи, косите и, плахата й усмивка и неочаквания й поглед, изпълнен с нежност и благодарност.

По принцип за мен в тази ситуация нямаше нищо свръхестествено — аз винаги се заплесвах по жени отведнъж, мигновено, от пръв поглед, но нито веднъж не беше ми се случвало толкова дълго да не съм могъл да я забележа. Може би катастрофата и дългото ми лежане в болницата ми бяха подействали така? Но не, едва ли, та нали не съм монах и всички момичета, които бяха идвали в дома ми през последните месеци, бяха избрани именно така: отведнъж, моментално, без много мислене и разглеждане.

В пет без три минути, както изискваше промененият график, тръгнах да се преобличам и в коридора срещнах татенцето.

— Е, как е? Посъвзе ли се?

— Горе-долу — свих рамене аз. — Засега не напълно. Извинете, че се получи така. Утре ще бъда във форма.

— Надявам се. Относно момчето. Това е напълно излишно.

Погледнах шефа учудено. Защо да е излишно? Защо той е против? Може би просто днес не е в настроение и аз с моята инициатива банално съм се набил между шамарите?

Но Михаил Олегович не изглеждаше ядосан или раздразнен. Напротив, беше някак… разстроен може би. Или дори виновен. Може би Лариса не беше разбрала, че аз не искам пари, за да тренирам момчето? Може би татенцето мисли, че се опитват да му измъкнат още пари?

— Имах предвид, че бих могъл да работя с Костя безплатно — започнах разпалено да обяснявам. — И само в моето свободно време, без това да засяга занятията ни с Дана. Михаил Олегович, аз…

— Все ми е тая какво си имал предвид — прекъсна той излиянията ми. — Казах: не. И това не подлежи на обсъждане.

Той се обърна и закрачи по дългия коридор. По принцип бяхме в една посока, но аз толкова се слисах от изненада, че се сковах за няколко секунди. Къде сбърках пак? С какво се провиних? Или не съм се провинил аз, а Лена? Или малкият Костик, когото за наказание са решили да лишат от спортуване? Един дявол може да ги разбере тези Руденко. Впрочем Лариса Анатолиевна веднага ми заяви, че предложението ми не й харесва. Сигурно тя е настроила мъжа си. По принцип това не би трябвало да му повлияе, но в този случай татенцето се бе съгласил с жена си, а пред мен се престори, че сам е взел такова решение. Че как иначе, нали е господарят, главата на семейството. Е, ясно тогава, Лариса не обича Лена, защото трудно се намира човек, който искрено да обича далечен беден роднина, увиснал на шията му, и то с детето си. Пък и татенцето няма за какво да обича Лена, достатъчно е и това, че я издържа. Друг би я накарал да работи, а той — не, Лена си седи вкъщи, гледа сина си и всичко й е осигурено. Добре, да правят каквото щат.