Всичко наопаки
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Преступления правильной жизни #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Всичко наопаки». Краткое содержание книги:
А за Лена аз ще измисля нещо.
Доста дълго време се измъквах от депресията си. И колкото по-черно и гадно ми се виждаше всичко наоколо, включително животът ми, толкова по-упорито търсех среща с Елена. Бях сигурен, че ако поне веднъж ме погледне така нежно, както тогава в трапезарията, веднага ще ми олекне. Но така и не можех да схвана разписанието, по което тя съществуваше в семейство Руденко. Тя закусваше по времето, когато аз вече работех с Дана или я водех на тренировки по стрелба, а изобщо не ми беше ясно кога обядва и вечеря. Нали не можех да кисна с часове в трапезарията и да я причаквам! По-точно, бих могъл, разбира се, но това щеше да предизвика безброй въпроси от страна на господарите. И после, като седя в общата стая щях да бъда достъпен за Юля, а аз чувствах, че ситуацията се е нажежила, хлапачката е озлобена и вече е готова да насъска кучетата срещу мен, с други думи — да ме оплюе здравата пред шефа. Белята ли да си търся? Онзи път, когато се прибрах в стаята си, за да се преоблека, Юля вече я нямаше там, но и досега не знам как е възприела случилото се: като проява на лошото ми настроение или като груб и демонстративен отказ. Ако е първото, все още мога да се измъкна някак, но ако е второто — лоша работа. Спечелих си враг. Глупав човек.
Опитвах се да сваря Елена сама към четири следобед, отивах в трапезарията да пийна чаец, но безуспешно. Вслушвах се в гласовете и стъпките, постоянно мислех за нея… С една дума, разбрах, че съм се влюбил. И като загубих търпение, реших да задам няколко въпроса на Дана. Момичето прие интереса ми като обикновено любопитство и спокойно ми обясни, че на Костик дават следобедна закуска в четири часа само в почивните дни, защото през седмицата го водят на детска градина. Виж ти, а аз дори не бях забелязал, че момчето не си е вкъщи през седмицата. Не съм много наблюдателен. Спомних си, че ми бяха казвали за детската градина, но това ми беше излетяло от ума, защото Лена тогава още не ме интересуваше като сега.
Думите на Дана обаче ме насочиха към идеята да се опитам да хвана Елена, когато тя взема сина си от градината. Сутрин определено нищо няма да стане — тя успява да заведе момчето и да се върне до девет часа, но вечер… Но и тук ме сполетя лош късмет: Лена вземаше Костик в шест часа, тоест тъкмо в разгара на нашите вечерни занимания с Дана. Три дни поред редовно посещавах трапезарията уж за вечеря, но Лена така и не се появи. Сигурно хранеше детето по-рано, веднага щом се приберяха от детската градина. Или значително по-късно, когато аз вече бях си тръгнал. С една дума, ужасно лош късмет.
Нищо чудно, че толкова дълго не бях я забелязвал: щом дори при усилено старание не успявах да се засека с нея, колко ли пъти я бях виждал преди това? Два? Три? Едва ли повече. Та аз дори не знаех коя от безбройните стаи в този апартамент е нейната.
Издебвах Лена в събота и неделя следобед, но всеки път в трапезарията имаше и други хора, така че никога не останахме сами с нея.
Сигурно бяха минали около две седмици, тоест отдавна бях счупил собствения си рекорд по продължителност на несподелена любов (вече споменах, че не мога повече от седмица да изпитвам интерес към една жена, ако не усещам взаимност), когато най-сетне ми провървя. И то много. В девет и половина, след като приключих със сутрешните занимания, реших да прескоча до едно специално местенце, където можех да си купя обновената версия на любимата ми компютърна игра, и срещнах Елена на улицата. Сама, без Костя. Щеше да бъде ужасна глупост да изтърва такъв случай, така че реших да хвана бика за рогата.
— Искаш ли да се поразходим? — започнах атаката, и то направо на „ти“. — Или да идем някъде с колата?
Времето беше крайно неподходящо за разходка: краят на ноември, студено, кишаво, с пронизващ вятър, а на всичко отгоре валеше дъжд, примесен с мокър сняг.
— Къде да идем? — Тя ме погледна уплашено изпод яркия си небесносин чадър.
— Ами където искаш. До някой магазин, в парка, на изложба. Където искаш.
Боже мой, какво приказвах? Бях готов да се помъкна дори на изложба на козметика, ако тя пожелаеше. Или да вляза в картинна галерия. Или в някой музей. Последният музей, който бях посещавал в живота си, беше етнографският, където ни заведоха май в шести клас. Но ако Лена беше казала, че иска да отидем в музей — щях да тръгна с нея. Хем не просто да тръгна, а с радост. Щях да бъда щастлив.