Всичко наопаки

— Така. Значи Анатолий Богданович има братовчед, така ли?

— Да. Тоест имаше. Анатолий Богданович е починал. Отдавна.

— Добре. Сега по-нататък. Той е имал братовчед. Този братовчед има съпруга.

— Имал е.

— И тя ли е починала?

— Не, разделили са се. Отдавна.

Всичко в минало време. И всичко е било отдавна. Ха, бива си го това роднинство.

— Добре. И тази бивша съпруга има втора братовчедка.

— Да.

— Твоята майка — за всеки случай уточних аз, все още не вярвайки, че съм успял да размотая това объркано кълбо.

— Да.

Разговорът толкова явно беше досаден за Елена, че аз реших да превключа на някоя по-приятна тема, но всички мои опити да върна усмивката на лицето и блясъка в очите й не се увенчаха с успех. Къде сбърках? Какво я разстрои толкова?

— Ужасно съжалявам, че Михаил Олегович не разреши да тренирам Костик — казах. — Ти не знаеш ли защо?

Тя мълчаливо сви рамене и през целия останал път не продума, колкото и да се мъчех да я заговоря. Да не би да се обиди? Щеше ми се да разбера от какво.

Спрях колата пред входа и с учудване разбрах, че Елена не смята да влезе с мен.

— Ще се поразходя още малко — каза тихо.

— Е, и аз тогава ще се разходя с тебе — предложих радостно аз.

Дъждът, примесен със сняг, се беше засилил, косата ми се намокри и аз вече си представях как ще се разхождаме двамата под един чадър, притиснати един до друг. Та нали Лена има чадър и не може да не го сподели с мен…

— Не, ти се прибирай. — Тя ме погледна строго. — Върви, Павел. Не бива да се разхождаш с мен.

— Е, добре, щом не искаш, няма. Кога ще се върнеш?

— Не знам… Скоро.

— Прибери се по-скоро.

— Защо?

— Ще ми липсваш. Ти си толкова… чудесна си. И много красива. Ще се разходиш, ще се върнеш и с теб ще седим в трапезарията, ще пием чай и ще си говорим. Нали?

— Добре — тя се усмихна едва-едва.

По стълбищата излетях нагоре като с крила. Шефът си е в офиса, господарката е излязла (чух как казваше на Нина, че ще обядва към три часа, няма да успее да се прибере по-рано, а сега едва минаваше единайсет), Юля е на лекции, Дана учи с Артьом. Остават старата и дъщеря й Олеговна, но по това време те нямат никаква работа в трапезарията — вече бях научил разписанието им, докато безуспешно дебнех Лена. Изобщо не ме притесни нейният отказ да се разходим заедно, знам ги тези номера. Може би трябва да прескочи до аптеката за нещо чисто женско, а се стеснява от мен. Значи, сега е единайсет и петнайсет, да речем, че Елена се върне след петнайсет-двайсет минути, ще дойде в трапезарията, още около пет минути — е, максимум десет — ще я уговарям и след това ще имаме цели два часа. Два часа! После ще започне масовото раздвижване на обитателите из апартамента, обедната почивка на Дана и Артьом, после ще се върне Лариса, Юлка ще си дойде от лекции и по това време, естествено, на Лена никак няма да й е удобно да излезе от моята стая. Или на мен — от нейната, вече зависи. Но при всяко положение ще имаме два часа! „Какъв късмет! Какъв късмет!“ — пееше всичко у мен.