Избрани творби в два тома. Том втори
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Рафаилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в два тома. Том втори». Краткое содержание книги:
Понечи да се затича. Стигна до вратата — измъчен, но още не бе прекрачил прага, когато разбра, че няма да успее да хване влака. Когато се върна до масата, бе забравил глада си; до грамофона видя едно момиче, което безмилостно го гледаше с ужасния израз на куче, размахало опашка. Тогава за пръв път през деня си свали шапката, която му бе подарила майка му преди два месеца, и като я стисна между колената си, продължи да се храни. Когато стана от масата, не изглеждаше разтревожен, че е изпуснал влака и че ще трябва да прекара края на седмицата в някакво село, за чието име дори нямаше да попита. Седна в един ъгъл на салона, опрял гръб на твърдия стол с права облегалка, и дълго стоя така, без да слуша плочите, докато момичето, което ги подбираше, каза:
— На чардака е по-прохладно.
Той се почувствува зле. Трудно му беше да започва разговор с непознати. Измъчваше се, когато трябваше да гледа хората в очите, а когато все пак трябваше да заговори, думите му излизаха не така, както ги бе мислил. „Да“ — отвърна той. И усети лека тръпка. Опита се да се залюлее, забравил, че не е в люлеещ се стол.
— Хората, дето идват тук, изнасят столове на чардака, защото е по-прохладно — каза момичето. И той, като я чу, с мъка разбра, че тя има желание да разговаря. Осмели се да я погледне в момента, когато тя навиваше грамофона. Изглеждаше, че седи там от месеци, може би от години, и не проявяваше никакво намерение да се помръдне от мястото си. Навиваше грамофона, но не откъсваше очи от момчето. Усмихваше се.
— Благодаря — каза той, като се опита да се надигне, да придаде свобода и непринуденост на движенията си.
Момичето не преставаше да го гледа. И добави:
— И си оставят шапките на закачалката.
Този път той усети, че ушите му пламват. Потръпна при мисълта за този начин на внушение. Почувствува се неудобно, притиснат до стената, и отново го обзе паниката, че е изпуснал влака. Но в този миг в салона влезе собственицата.
— Какво правите? — попита тя.
— Изнася стола на чардака, както правят всички — отвърна момичето.
Стори му се, че долавя насмешка в думите й.
— Не се тревожете — каза собственицата. — Аз ще ви донеса една табуретка.
Момичето се разсмя и той се смути. Беше горещо. Суха и равна жега и той се потеше. Собственицата издърпа на чардака една дървена табуретка с кожена седалка. Той понечи да я последва, когато момичето заговори отново.
— Лошото е, че птичките ще ви уплашат — каза то.
Той успя да забележи суровия поглед, който собственицата хвърли на момичето. Стрелна го бързо, но остро.
— По-добре млъкни — каза тя и се обърна усмихната към него. Тогава той се почувствува по-малко самотен и му се прииска да каже нещо.
— За какво говори? — попита момчето.
— По това време на чардака падат мъртви птички — каза момичето.
— Само си ги приказва — каза собственицата. Тя се наведе, за да подреди букета изкуствени цветя на масичката. Пръстите й нервно потрепваха.
— Приказвам си, нали? — възрази момичето. — Самата ти помете две оня ден.
Собственицата ядосано я погледна. Изглеждаше измъчена и явно й се искаше да обясни всичко — докато изчезне и най-малката следа от съмнение.
— Работата, господине, е, че оня ден момчетата оставиха две умрели птички на чардака, за да я подразнят, а после й казаха, че от небето падат мъртви птички. Тя вярва на всичко.
Той се усмихна. Обяснението му се стори много забавно и се обърна да погледне момичето, което тревожно го наблюдаваше. Грамофонът бе замлъкнал. Собственицата се прибра в другата стая и докато той вървеше към чардака, момичето тихо настоя:
— Видях ги как падат. Повярвайте ми. Всички ги видяха.
И тогава му се стори, че разбира привързаността й към грамофона и раздразнението на собственицата.
— Да — каза той състрадателно. И като продължи към чардака, добави: — И аз ги видях.
Навън, под сянката на бадемовите дръвчета, не беше толкова горещо. Опря табуретката о рамката на вратата, отметна глава назад и си спомни за майка си; майка му, излегната в люлеещия се стол, пъди кокошките с дълга дръжка от метла, докато усеща, че той за пръв път не си е в къщи.
Само преди седмица би могъл да си помисли, че животът му е като опънато право въже, проточено от онова дъждовно утро през последната гражданска война, когато бе дошъл на този свят между четирите стени от кал и бамбук на едно селско училище, до това юнско утро, в което навърши двадесет и две години, и майка му се приближи до хамака и му подари шапка с прикрепена картичка: „На скъпия ми син, за рождения му ден“. Понякога се отърсваше от плесента на безделието и изпитваше тъга по училището и черната дъска, по оплютата от мухите карта — на една сякаш пренаселена страна, и по дългата редица канчета, окачени на стената, под името на всяко дете. Там не беше горещо. Селото беше зелено и спокойно; кокошки с дълги пепеляви крака прекосяваха класната стая и лягаха да снасят под умивалника. Тогава майка му беше тъжна, затворена жена. Привечер сядаше на хлад и се наслаждаваше на ветреца, който се промъкваше през кафеените плантации, и казваше: „Манауре е най-красивото село на света“; а после, като го гледаше как кротко расте в хамака, се обръщаше към него: „Когато пораснеш, ще го разбереш.“ Но не разбра нищо. Не го разбра, като стана на петнайсет години — прекалено едър за възрастта си, преливащ от това буйно и замайващо здраве, което дава безделието. Докато навърши двадесет години, животът му се състоеше главно в смяната на положението в хамака. Но по онова време майка му, принудена от ревматизма, напусна училището, в което бе работила осемнадесет години, и те отидоха да живеят в къща с две стаи и огромен двор, където отглеждаха кокошки с пепеляви крака — също като ония, дето щъкаха из класната стая.