Избрани творби в два тома. Том втори
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Рафаилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в два тома. Том втори». Краткое содержание книги:
Когато свали резето, навън се съмваше. Не усещаше болка и дори му се струваше, че при падането се бе отърсил от старостта си. Цялата доброта, всички заблуди и страдания на селото проникнаха до душата му в мига, когато вдъхна първата глътка въздух — тази синя влага, изпълнена с кукуригане. После се огледа наоколо, сякаш за да се помири със самотата, и видя в спокойния сумрак на разсъмването една, две, три мъртви птички на чардака.
Десетина минути стоя загледан в трите телца и си мислеше, в съответствие с предварително обмислената проповед, че тази масова смърт на птичките трябва да получи изкупление. После се отправи към другия край на чардака, вдигна трите мъртви птички, върна се до делвата, отпуши я и едно след друго пусна трите птичета в застоялата зеленикава вода, без да знае защо точно прави това. „Три и три правят половин дузина за една седмица“ — помисли си той и внезапно го озари просветление, че е започнал да живее големия ден в живота си.
В седем бе започнало да става горещо. В хотела единственият гост чакаше закуската. Момичето с грамофона още не бе станало. Собственицата се приближи и в този миг сякаш вътре в издутия й корем прозвучаха седемте удара на часовника.
— Значи, влакът ви остави — рече тя със закъсняло съчувствие. После донесе закуската — мляко с кафе, едно пържено яйце и резени зелен банан.
Той се опита да хапне, но не беше гладен. Тревожеше го започналата жега. Беше плувнал в пот. Задушаваше се.
Бе спал зле, облечен, и сега малко го тресеше. Отново го обземаше паниката и си спомни за майка си в мига, когато собственицата се приближи да прибере чиниите, сияеща в новата си рокля на големи зелени цветя. Роклята на собственицата му припомни, че е неделя.
— Има ли служба? — попита той.
— Има — отвърна жената. — Но все едно, че няма, защото почти никой не ходи на черква. Още не са изпратили нов свещеник.
— А какво му е на сегашния?
— Ами вече е към стогодишен и е малко смахнат — отвърна жената и остана неподвижна, замислена, с всички чинии в ръка. После добави:
— Оня ден се закле от амвона, че е виждал дявола, и оттогава почти никой не е влязъл в черквата.
И така той тръгна към черквата — отчасти воден от отчаяние, отчасти от любопитството да види човек на сто години. Забеляза, че селото е като мъртво, с безкрайни прашни улици и мрачни дървени къщи с цинкови покриви, които изглеждаха необитаеми. Това представляваше селото в неделя — улици без трева, къщи с мрежи и великолепно дълбоко небе над задушаващия зной. Помисли си, че нищо не подсказва, че неделята се различава от кой да е ден от седмицата и както вървеше по пустата улица, си спомни за майка си: „Всички улици във всички села неизбежно водят към черквата или гробището.“ В този миг се озова на малък павиран площад, пред варосано здание с камбанария, дървен петел на върха и часовник, спрял на четири и десет.
Без да бърза, той прекоси площада, изкачи трите стъпала на притвора и веднага усети миризмата на остаряла човешка пот, примесена с мириса на тамян; после влезе в хладния полумрак на почти празната черква.
Отец Антонио Исабел дел Сантисимо Сакраменто дел Алтар току-що се бе изкачил на амвона. Тъкмо щеше да започне проповедта, когато видя, че влиза някакво момче с шапка на глава. Видя го как оглежда с големите си спокойни и бистри очи почти празната черква. Видя го как сяда на последната пейка с наведена настрани глава и ръце върху коленете. Разбра, че беше другоселец. Бе живял над двайсет години в селото и би познал всеки негов жител дори по миризмата. Затова знаеше, че току-що влязлото момче е другоселец. С бърз проницателен поглед прецени, че беше мълчаливо и тъжно същество и че дрехите му бяха мръсни и смачкани. „Като че ли дълго време е спал с тях“ — помисли с някаква смесица от погнуса и съжаление. Но после, като го видя на пейката, усети, че душата му прелива от благодарност и се приготви да произнесе за него голямата проповед в живота си. „Исусе — мислеше си през това време, — позволи да си спомни за шапката, за да не трябва да го изгоня от черквата.“ И започна проповедта.
В началото говореше, без да съзнава думите си. Дори не се слушаше. Чуваше само ясната волна мелодия, която се лееше от някакъв извор, дремещ в душата му от сътворението на света. Усещаше смътна увереност, че думите му излизат точни, ясни, на място, така, както ги беше обмислил. Усещаше, че някаква топла пара притиска вътрешностите му. Но знаеше, че духът му е пречистен от суета и че усещането за доволство, което владееше чувствата му, не е надменност, нито непокорство или суета, а чистото упование на духа му в господа-бога.