Ден нула [calibre 1.48.0]

— Да сте видели нещо необичайно в понеделник през нощта?

Старецът натика салфетките в джоба си и енергично разтърка брадичката си. Сякаш искаше да я полира.

— Видях теб — ухили се той и посочи Пулър, а след това се извърна към Коул. — А после и нея. Бяхте тръгнали на обиколка из гората. Технически погледнато, това се случи във вторник рано сутринта.

— Издирвахме един човек. Стори ни се, че зърнахме някакъв мъж, който побягна бързо. Вие видяхте ли го?

— О, да — кимна Дъгет. — Тичаше бързо. Явно добре познаваше пътеката, която минава отзад.

— Но защо не ми го казахте, мистър Дъгет? — почти простена Коул.

— Ама това се случи, след като ме разпитахте. Щях да дойда да ви кажа, ако знаех, че има някаква връзка с убийствата. — Старецът замълча за момент, после тихо попита: — А има ли?

— Можете ли да опишете този човек? — пренебрегна въпроса му Пулър.

— Със сигурност беше мъж. Висок, но не колкото теб, синко. С широки рамене и гола глава. Млад, ако се съди по начина, по който се движеше. На лунната светлина успях да забележа някакви белези по ръката му. Черни, като от изгорено.

— Значи е бил по къс ръкав?

— По-скоро с потник.

— Имате добро зрение — похвали го Коул. — Особено предвид тъмнината и разстоянието.

— Благодарение на лазера — отвърна Дъгет и вдигна показалец към очите си. — След операцията виждам добре на повече от двайсет метра. А онзи беше по-близо.

— Местен ли беше според вас? — попита Коул.

— Не мога да кажа. Вече споменах, че знаеше пътя. Струва ми се, че ще мога да го разпозная.

— Кажи им и останалото, Джордж.

В стаичката връхлетя инвалидна количка, на която седеше възрастна жена с розов пеньоар и подути крака, напъхани в прекалено тесни чехли. Пулър забеляза, че на главата ѝ има къса сива перука. Жената тежеше поне сто килограма и изглеждаше точно толкова болнава, колкото и съпругът ѝ. Артритът обаче не ѝ пречеше да управлява количката, която след две-три умели маневри спря на сантиметри от стола на Пулър.

— Аз съм Ронда, по-добрата му половинка — представи се тя.

— Джон Пулър, следовател — отвърна той и любопитно добави: — Споменахте «останалото». Какво имате предвид?

Джордж Дъгет прочисти гърлото си и хвърли недоволен поглед към жена си.

— Други неща, които видях — промърмори той.

— Видяхме — поправи го тя и дари Пулър с тържествуваща усмивка. — Аз бях на прозореца.

— Защо? — попита Коул.

— Защото съпругът ми има навик да заспива, докато дими с раковите си клечки! Аз обаче не го изпускам от очи, защото като нищо може да се подпали.

— Никога не съм се подпалвал — с достойнство възрази Дъгет.

— Само защото вече петдесет и шест години се радваш на грижите на любяща съпруга! — отсече Ронда.