Ден нула [calibre 1.48.0]

По всичко личеше, че Карсън е на път да се окаже по-права, отколкото беше допускала. Но едновременно с това и грешеше. Наистина се случваше нещо голямо, но тя и Рейнолдс съвсем не бяха единствените хора, които го знаеха. Беше убедена, че е допуснала фатална грешка, обръщайки се към властите, но на практика те бяха в течение на причините, довели до смъртта на Рейнолдс. А фактът, че беше избито цялото семейство, сочеше, че МВС едва ли ще е в състояние да му окаже помощ, в случай че се наложеше някой да му покрие гърба. Освен това те все още бяха в неведение по отношение на онзи подслушан разговор.

Ръката му машинално галеше ушите на Дезо, докато той се питаше каква част от всичко това може да сподели със Сам Коул. Или беше по-добре да мълчи? Официално отговорът на този въпрос изглеждаше прост: малка част или най-добре никаква. Неофициално нещата изглеждаха далеч по-сложни. Той мразеше да държи хората в неведение за опасностите, които ги очакват. Но за това щеше да помисли по-късно, по време на краткия полет до Чарлстън и дългото шофиране до Дрейк.

Погледна часовника си. Предстоеше му нещо, за което предварително се беше погрижил. Иначе нямаше как да стане.

Набра номера. Свърза се последователно с няколко души, на които даде съответните обяснения. После в слушалката прозвуча познатият глас.

— Бях изненадан, когато разбрах, че си организирал това обаждане — каза Робърт Пулър.

— Исках непременно да поговорим.

— На Източното крайбрежие трябва да е доста късно.

— Да, късно е.

— Разговорът със сигурност се подслушва — подхвърли брат му, после с дълбок баритон добави: — Ало, чува ли ме добре дежурният по слухтенето? Питам, защото, ако има смущения от технически характер, ние с брат ми възнамеряваме да обсъдим някои детайли, свързани с унищожението на света!