![Ден нула [calibre 1.48.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/4/9/1/den-nula-calibre-1-48-0-download.jpg)
Ден нула [calibre 1.48.0]
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Джон Пулър #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Ден нула [calibre 1.48.0]». Краткое содержание книги:
— За тях не са игри, а по-скоро раздвоение. И на всичкото отгоре не знаят на кого да вярват.
— Няма да издържа и пет секунди в подобна ситуация — поклати глава тя. — Никак не ме бива в колективните игри.
— Може би ще откриеш, че не е така.
— Изключено. По-скоро ще гръмна някого. А сега накъде?
— Към местопрестъплението. Искам да проверя нещо, което ми хрумна по време на обратния полет.
Пристигнаха точно в момента, в който Лан Мънро излизаше от къщата на Халвърсън. На колана му се поклащаше комплект за събиране на веществени доказателства.
— Добре дошъл, Пулър — широко се усмихна той и тръгна към него с протегната ръка. — Радвам се да видя, че във Вашингтон все пак не са те изяли жив.
Пулър се обърна към Коул.
— Винаги ли сте толкова дискретни с информацията? — тихо попита той.
— Приключи ли тук? — подхвърли Коул на Мънро. Явно се чувстваше неловко от въпроса.
— Да — кимна младежът и натовари оборудването си в колата. — Можем да отменим карантината.
Пулър насочи вниманието си към патрулката пред къщата. Зад волана седеше един от полицаите на име Дуейн, който нервно изхвърли фаса си през отворения прозорец.
— Нямат право да пушат по време на дежурство, но Дуейн се опитва да ги откаже — започна да обяснява Коул. — Аз най-добре знам какво му е в момента…
Пулър изведнъж тръгна напред и тя остави изречението си недовършено.
— Хей! Къде тръгна?
Пулър отмина дома на Халвърсън и се качи на задната веранда на съседната къща. Беше скована от дебели греди, отдавна изгубили цвят от слънцето и вятъра. На няколко метра по-нататък започваше гората.
— Какво правиш? — попита Коул, изправяйки се до него.
— Получих просветление.
— Това ли е идеята, която ти хрумна в самолета?
— Не, тази ми хрумна едва преди пет секунди.
Той огледа солидния стъклен пепелник на верандата, който почти преливаше от фасове. Недоумяваше защо не го беше забелязал по-рано.
— Кой живее тук?
— Една възрастна двойка, мисля, че се казват Джордж и Ронда Дъгет. Разговарях с тях, преди да отцепим района.
— Кой от тях е пушач?
— Той. Пепелникът е навън, защото жена му не дава да пуши в къщата. Какво е толкова странно? Нима искаш да се превърнеш в отмъстителя, който трябва да накаже всички гадни пушачи като мен?
— Не. Направи ми впечатление, че пепелникът е на верандата, която гледа към гората.
— Какво искаш да кажеш? — попита Коул.
— Колко годишен е мистър Дъгет?
— О, наближава осемдесет. С доста разклатено здраве. Наднормено тегло, нездрав цвят на лицето. По време на разговора спомена за някакви проблеми с бъбреците. Говореше само за болести — като повечето възрастни хора, които нямат с какво друго да си запълват живота.
— Става посред нощ да се изпикае, но нищо не се получава — промълви някак отнесено Пулър. — Това го ядосва. Не може да спи и решава да изпуши една цигара на верандата, докато все още е хладно.
— Вероятно. На мен ми каза, че през деня често влиза в колата си, пали мотора и пуска климатика, за да пуши при поносима температура. Но какво от това?
— Дали са си вкъщи в момента?
— Колата им е на алеята, а те нямат друга.
— Ела да проверим дали идеята ми ще издържи.
60
Пулър пъргаво изкачи стъпалата на предната веранда и почука на вратата. Коул беше на крачка зад него. Четири секунди по-късно на прага се появи нисичкият Джордж Дъгет. Блед и подпухнал, с треперещи колене и превит гръб, старецът, изглежда, наистина имаше многобройни здравословни проблеми и болежки.
— О, сержант Коул! — възкликна Дъгет. — Може би имате още въпроси?
В гласа му се долови радостното оживление на човек, който отдавна е в плен на монотонния живот и предпочита да участва дори в разследване на убийство, вместо да си пуши в колата и да чака края на дните си.
— Мистър Дъгет, казвам се Джон Пулър и съм от Отдела за криминални разследвания към армията — представи се Пулър. — Имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса?
Показването на служебната карта усили оживлението на стареца.
— Нямам, разбира се. — Гласът му прозвуча като скърцане на подметки върху ситен чакъл. Миг след това се задави от дълбока кашлица. — Проклетата алергия, извинете — промърмори той, издуха носа си в топката книжни салфетки, които стискаше в ръка, а после им махна да влизат.
Последваха го в малък коридор, от който се влизаше в мизерна стаичка. Шперплатовата облицовка на стените беше покрита с тъмни петна, а обзавеждането изглеждаше най-малко на четирийсет години. Килимът на пода беше съвсем протрит, а лакът на мебелите се беше олющил напълно. Настаниха се на столовете.