Блондинка от Маями
- Автор: Ливайн Пол
- Серия: Джейк Ласитър #7
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Блондинка от Маями». Краткое содержание книги:
— Напротив, разбирате.
— Възразявам, спор със свидетеля!
Соколов опитваше да се събуди.
Съдията Стангър приведе глава настрани.
— Всъщност това изобщо не беше питане. Следващият въпрос мистър Ласитър.
— Доктор Шийн, бяхте ли любовници с Емили Бърнхард?
— Възразявам, няма връзка с делото!
Този път Соколов скочи на крака. От изненада поемаше риска да ядоса заседателите, като им попречи да узнаят отговора на пикантен въпрос.
— Отхвърля се. Гледаме дело за убийство и предпочитам да дам известна свобода на защитата.
— Бяхте ли любовници с Емили Бърнхард? — повторих аз.
— Не.
Бръкнах в папката и извадих лист пожълтяла хартия.
— Писани ли сте й любовни стихове?
Лицето му замръзна. Очите се разшириха. Какво знаех?
— Не.
Този път не държах сметка от пералнята или старо писмо от студентските ми години. В ръцете ми имаше лична бланка за писма на Лорънс Б. Шийн с избелял ръкописен текст, посветен на „Скъпата ми Емили“. Зачетох на глас:
Помълчах, после попитах:
— Вие ли написахте това?
— Не… тоест да. Искам да кажа… Не съм го съчинил, преписах го от една книга.
— Добре Взели сте го назаем. След като най-усърдно преписахте тия безсмъртни слова на Емили Дикинсън, дадохте ли стихотворението на вашата Емили, госпожа Емили Бърнхард?
Той се изчерпи.
— Да.
— Буйната любов да бъде нашият разкош! — повторих аз. — И беше ли?
— Вашият намек ме оскърбява. Не можете да приемате поезията като рентгенова снимка. Връзката ни беше чисто духовна, а не физическа.
— Ду-хов-на — произнесох аз, сякаш изричах мръсна дума.
След това се обърнах към заседателите и сниших глас почти до шепот. Искаш ли да те слушат, приказвай много тихо.
— Вие бяхте любовник на Емили Бърнхард, нали, доктор Шийн?
— Не! Не в смисъла, за който намеквате. Не.
— Бяхте ли влюбен в Емили Бърнхард?
Той измънка нещо.
— Докторе?
— Да, бях влюбен.
— А тя във вас?
— Да.
— Хари Бърнхард знаеше ли за вашите чувства към неговата съпруга?
— Тя му каза. Вече от години не го обичаше. Но не искаше да се развежда. Кристина още беше дете. Емили не искаше да разруши семейството, а нямаше сили, за да се бори. — Сега думите се лееха задъхано. Може би му се искаше да говори за нея. Толкова години без възможност да разкаже на когото и да било, да сподели болката от великата неизживяна любов. — В рода Касълбъри не бе имало нито един развод, а Емили беше толкова… предпазлива в тези неща. Не искаше да се бори за собственото си щастие. А и Хари нямаше да я пусне. За него тя беше етикет за почтеност, препоръка към висшето общество. Имаше и още нещо. Злата, садистична част от характера му. Той обичаше да я унижава.
— Мразехте го, нали?
— Тя беше толкова крехка — продължи Шийн, сякаш не бе чул въпроса. — Нямаше и капчица сила. Жена като нежно цвете, като листенце от роза.
— Мразехте ли го, докторе?
— Не го уважавах.
— Преди малко казахте за този човек, че е бил ваш приятел.
— Изразих се неправилно — призна той съвсем тихо.
— А Хари Бърнхард ви презираше, нали?
— Протестирам! — изрева гръмогласно Соколов. — Свидетелят не е телепат.
— Напротив — възразих аз. — Точно за такъв се представя, когато стане дума за моята свидетелка.
Бам! Съдията Стангър стовари чукчето върху масата и ме стрелна с поглед, говорещ категорично, че при следващата подобна шегичка ще е най-добре да си нося и четка за зъби.
— Мистър Ласитър, моля ви постарайте се да говорите за съда, а не за съдебните заседатели.
— Съжалявам, ваша чест — отговорих смирено аз, — но във въпроса ми се подразбираха и думите „знаете ли?“
Съдията се завъртя към свидетеля.
— Докторе, знаете ли дали Хари Бърнхард ви презираше?
Шийн смутено вирна глава към висините на съдийския подиум. После пак се завъртя към заседателите, явно не знаеше кого да гледа.
— Ако ме е презирал, не ми го е казал в лицето. Но той рядко изразяваше чувства. А подсъзнателно… кой знае? В ума ни се спотайват толкова много неща, които не можем нито да овладеем, нито да обясним.