Блондинка от Маями
- Автор: Ливайн Пол
- Серия: Джейк Ласитър #7
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Блондинка от Маями». Краткое содержание книги:
— Като например да се прицели и да натисне спусъка?
— Да. Необходимата комбинация от умствени, нервни и двигателни умения е невъзможна в това състояние.
Благодарих на доктора и се озърнах към заседателите. Един-двама ми кимнаха и аз също кимнах.
Кестените от огъня
Понякога толкова се обърквам, че трябва да си записвам всичко в бележника. Тегля отвесна черта през средата на страницата и драскам отляво какво знам, а отдясно — какво не знам.
Криси вярваше, че е била изнасилена от баща си. Но така ли беше наистина? Не знаех.
Ръсти ме беше накиснал в полза на Гай Бърнхард. Защо? Не се съмнявах, че го прави за пари.
Гай стоеше зад играта с мозъка на Криси. Той беше накарал Шийн да я програмира за убийството на Хари Бърнхард. Но защо? Cuo bono? Вярно. Гай печелеше от цялата работа. Но така или иначе той щеше да получи половината от наследството. Защо беше толкова алчен, та да иска всичко, и то незабавно? Защо държеше да убие баща си и да вкара в затвора заварената си сестра? Трябваше да има нещо повече от наследството, но засега то се изчерпваше с един въпросителен знак в дясната половина на страницата.
Шийн бе подлъгал Криси да се изповяда на запис и сега разполагаше с доказателство за предумисъл. Всъщност разполагаше ли? Дали Криси не беше замесена в някаква двойна измама, в някакъв съдебен еквивалент на игричката тука има — тука няма? Не разиграваше ли и мен? Вчера, докато Кип гледаше по кабела „Малтийският сокол“, чух как Хъмфри Богарт казва на Мери Астор: „Няма да вадя кестените от огъня заради теб.“
Записах всичко и след това започнах отново, само че този път пренебрегнах истинските събития и се мъчех да съобразя кое ще прозвучи най-добре. Това не се учи в правните факултети, научаваш го мимоходом из съдебните зали и коридорите.
Добре, да започнем от върха. Криси вярваше, че е била изнасилена от баща си. Това й даваше мотив — но не и законно оправдание — да го убие. Ако повярваха, че наистина е така, заседателите можеха да проявят съчувствие към нея, но бяха длъжни да изпълнят закона. Тя не бе действала при самозащита или зашита на трето лице и беше напълно нормална. Аргументите ми около припадъка си бяха чиста проба вятър и мъгла. С други думи нямахме никаква защита, а след като Шийн ме халосаше по главата с изчезналата касета, както заплашваше да стори, ако го призова, наличието на предумисъл щеше да бъде доказано.
Невероятно, но факт — бележникът ми доказваше недвусмислено, че за нас би било далеч по-добре Криси да не е изнасилвана от баща си. Ако не бе имала мотив да убие Хари, това намаляваше вината й, то правеше още по-наложителна грубата намеса на Шийн, за да се стигне до убийството. Ако доведеният брат и психоаналитикът бяха скалъпили всичко от начало до край, така по-лесно щях да прехвърля вината върху тях. „Те са дръпнали спусъка, именно те, а не тази клета, объркана млада жена.“
Но така ли беше в действителност? Не знаех. И в момента нямаше значение. Важна беше единствено Криси. Затова реших да заложа всичко на една карта — унищожаването на доктор Лорънс Шийн.
Лорънс Шийн, възпитаник на Туланския университет и Медицинския институт в Маями, бивш служител на Джаксъновата мемориална болница и Масачузетската обществена клиника, специалист по психиатрия и автор на няколко скучни статии, не знаеше накъде съм тръгнал. Не знаеше какви карти имам и дали не блъфирам.
От Чарли Ригс съм научил трите основни елемента на доказателството, че мистър Еди-кой си е извършил престъпление: мотив, възможност и средство. В същия ред върви и доказването. По тази причина започнах от онова, което Чарли нарича causa, тоест причина или мотив за престъплението.
— Хари Бърнхард бе ваш приятел, нали, докторе?
— Да, отдавна.
Шийн се усмихна, сякаш си припомняше топли дружески мигове. Харесваше въпроса и беше доволен от своя отговор. В края на краищата кой ще вземе да убива стария си приятел?
— Кога за последен път вечеряхте с Хари Бърнхард?
— Кога ли? Ами… не знам. Не помня.
— Кога за последен път посетихте дома му?
Той опипа възела на клубната си вратовръзка. Беше облечен със спортно сако от тъмносин кашмир и сив панталон. Бръсната му глава лъщеше под луминесцентното осветление.