Небесни псета
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Небесни псета». Краткое содержание книги:
Шофьорът отпраши по тесните улички между снимачните павилиони и се отправи към най-близкия изход. Когато го наближихме, видях, че високата метална порта е препречена с тежка верига. Дори и да я забеляза, шофьорът явно не я сметна за нещо, което може да го спре. Превключи на четвърта и насочи автомобила право към средата на веригата. Стиснах очи, усетих сблъсъка, чух трясъка. Профучахме през портата и се насочихме на изток по Кълвър доста бързо, но не и със скорост, която да привлича вниманието.
В главата ми се въртяха милион въпроси. Толкова много, че не знаех кой да задам, откъде да започна. Реших да подхвана с най-очевидния.
— Какво, по дяволите, беше онова там?
Човекът, който караше, се извърна към мъжа със сабята, а той на свой ред погледна мен в огледалото за обратно виждане. Забелязах, че кимва едва забележимо, после и шофьорът кимна — вече по-явно, на мъжа до мен на задната седалка.
— Ямамба — рече той.
— Мойта мама ли? — попитах аз.
— Я-мам-ба — повтори той бавно. — Много лошо. Не добре.
Това го разбрах и сам, макар че то не отговаряше на въпроса ми.
— Ямамба — повторих като ехо.
— Хай.
— Ямамба Хай. Да не би там да си ходил на училище?
— Хай. Да. Е ямамба.
Съвсем се обърках.
— „Хай“ означава „да“ — поясни Роза. Погледнах я. Още се беше сгушила като ранено животно, но бе отворила очи, сега вече не така изцъклени. — Божичко, Марти, нито една книга на Джеймс Клавел ли не си чел?
— „Шогун“ — изстреля шофьорът.
Не стига че всяка повлекана беше сценаристка, ами и всеки мърляч в този град се пишеше критик.
— Какво е „ямамба“? — поинтересувах се аз. — Какво означава?
Мъжът на задната седалка каза нещо на японски на човека зад волана. Той пък се обърна към мъжа със сабята, който отново кимна.
— Бяс — обясни шофьорът. — Женски бяс. Много не добър.
„Виж ти, женски бяс! — рекох си аз. — Чудесно обяснение, няма що!“ Главата ме цепеше.
— Кой… — подхванах.
Мъжът със сабята избълва две-три думи, първите, които го чувах да изрича. Гласът му изскърца като залят с масло чакъл. Не разбрах, естествено, какво казва, но не беше нужно и другите да ми превеждат. „Накарай го този копелдак да млъкне“ звучи горе-долу еднакво на всички езици.
Накрая Роза ми позволи да я хвана за ръката — вече пътувахме на север по Робъртсън, под магистрала Санта Моника. Почти нямаше движение и единственото предизвикателство към тъмнината бяха ярките неонови светлини на безбройните закусвални и кръчми. Докато прекосявахме притихналия Бевърли Хилс, се изкушавах да опитам с още някой и друг въпрос, но мъжът със сабята сякаш не откъсваше очи от мен в огледалото за обратно виждане и не ми стискаше да издам и един-единствен звук.
Шофьорът караше все на север, по каньона Колдуотър. След около половин-един километър свърна към хълмовете, по един от безименните лъкатушни пътища с невероятно силен наклон, водещи към рая на богаташите. Не бях идвал в този район, откакто бях напуснал Индустрията и бях прекъснал връзките си с хора, на които им е по джоба да живеят в огромните стъклени къщи на подпори с най-хубав изглед към града. Роза отново бе затворила очи и аз си помислих, че се е унесла, но тя ме стисна силно за ръката, когато завихме доста рязко по един от стръмните планински завои.
Шофьорът изкачи криволичещия път чак до върха. Нощта беше относително ясна и примигващите светлинни на Лос Анджелис долу бяха невероятни, като в приказка. Като всяка стара курва, и Лос Анджелис е много по-красив на тъмно. Изглеждаше прекалено красив, за да е истински, приличаше по-скоро на декор от филм на Спилбърг, отколкото на града, който познавах и в който живеех.
Завихме по частен път със стълбове от двете страни и нещо като тунел от гъста растителност над него. В дъното на тунела излязохме при циментова стена със стоманена порта в нея. От двете й страни стояха двама постови, и двамата японци. Единият беше облечен в кимоно и беше с две саби, вторият бе в черни дънки и държеше ниско пред себе си картечница. И двамата бяха с дълга черна коса, макар че мъжът с картечницата я бе вързал на конска опашка. Лицата им бяха безизразни и неразгадаеми като китайска алгебра. Или като обърканата японска логика.