Небесни псета
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Небесни псета». Краткое содержание книги:
На третия етаж поне се усещаше дъхът на живот, какъвто липсваше на първите два етажа на къщата. Коридорът беше украсен с големи японски щампи в ярки цветове и дръзки мазки на четката. Само им хвърлих едно око, докато вървяхме, но на всички тях като че ли бяха изобразени воини, които се сражават с цяла гмеж страховити чудовища. Опитах се да спра и да разгледам по-отблизо една от щампите, на която бе изобразена фигура, тревожно наподобяваща страшилището, пред очите ми убило Шери, но мъжът със сабята зад мен ме подкани да вървя, като забучи доста грубичко пръст в гърба ми.
Вкараха ни в стая в предната част на къщата — навремето вероятно тук е била господарската спалня, макар че сега в нея нямаше легло. От огромните френски прозорци се откриваше наистина невероятна гледка към града. Стаята беше празна, ако не се броят двата меча върху стената и няколкото възглавници, нахвърляни в нещо като кръг по постелката, около ниската масичка, сложена на пода с дюшеме от твърда дървесина. Мъжът със сабята ни посочи да си изуем обувките и чак тогава да влизаме. Роза веднага ги свали, аз обаче не бързах да развържа връзките на евтините си обувки. Чорапите ми бяха скъсани на пръстите — идеше ми да потъна в земята от срам. Сигурен съм, че японецът го усети, защото за пръв път върху сякаш издяланото му от гранит лице се мярна нещо като усмивка.
В стаята ни чакаше възрастен мъж. Стоеше с гръб към нас, държеше ръцете си отзад и гледаше през прозореца. Не се обърна и когато влязохме. Беше облечен в строго синьо кимоно и шапчица в същия цвят, изпод която се показваше дълга бяла коса, прихваната със златен пръстен на конска опашка. Човекът със сабята се поклони доземи на гърба на мъжа и излезе. Застана точно до вратата, както винаги с ръка върху дръжката на сабята.
— Вашият град не ми харесва особено — отбеляза мъжът на прозореца. Говореше със силен акцент, но му се разбираше. Заваляше само „р“-то. — Въпреки че нощем понякога е много красив.
— Всъщност никой тук не го харесва — отвърнах аз. — А дори и да го харесва, не си го признава.
Мъжът се обърна с лице към нас. Беше нисък — за японец вероятно среден на ръст, но инак беше набит. Беше с високо заоблено чело, отпред бе оплешивял, имаше гъста бяла брада и мустаци. Посивялата коса го състаряваше, но инак той едва ли бе на повече от петдесет години. Въпреки това не съм сигурен — не ме бива много-много да определям възрастта на хората, особено пък на азиатци. Мъжът отпусна ръце и ни се поклони лекичко. Чорапите му не бяха с дупки на пръстите.
— Как се чувствате, госпожице Мендес? — попита той.
Щом чу името си, Роза трепна, но бързо си възвърна самообладанието.
— Сега съм по-добре — отвърна тя. — Но ямамба нещо не ме хареса.
Стори ми се, че мъжът се усмихва под рунтавите мустаци и брада — кимна, ала не каза нищо.
— Кой сте вие, дявол ви взел? — изпелтечих аз.
Сега вече съм сигурен, че човекът се усмихна.
— Минамото Йоримицу — отвърна ми той и пак се поклони. Най-малкото понаведе глава. Явно съм го зяпнал недоумяващо, защото мъжът повтори името си по-бавно. — Това върши ли ви работа, господин Бърнс?
— Не ми говори нищо — признах си аз.
— Не би и трябвало да ви говори. — Йоримицу махна с ръка към възглавниците по пода. — Но защо не седнете?
И двамата с Роза изпъшкахме и направихме кисели физиономии, докато сядахме по индиански — или по японски? — на възглавниците. Направи ми впечатление, че Йоримицу се движи из стаята грациозно като газела и сяда на възглавницата леко, като копринена кърпа, носена от лек ветрец. Почти веднага вратата в другия край на помещението се отвори — влезе поредният мъж в черно, който носеше поднос с красиви чаши за чай и чайник. Беше с едри месести ръце, но наля чая невероятно изискано, като започна от Роза. Останах с впечатлението, че изпълнява някакъв ритуал, но нямах представа какъв. Без да каже и думица, мъжът излезе бързо от стаята и затвори вратата след себе си. Йоримицу сякаш чакаше ние първи да отпием от чая, Роза вдигна чашата в нещо като наздравица и отпи мъничко.
— Вкусен е — отбеляза тя. — Жасмин.
Йоримицу кимна.
Не правя никаква разлика между марките чай, все ми е тая дали пия „Ърл Грей“ или „Джоуел Грей“. И аз сръбнах шумно от чашата. Горещата течност отиде право към дупката, останала от избития зъб, при което очите ми светнаха като три седмици върху еднорък бандит. Притиснах длан към устата си и разплисках половината чай, докато оставях чашата. На Йоримицу явно му стана неприятно, но въпреки това той ми подаде една от хартиените салфетки върху подноса, а с другата се зае да попива разлетия чай.