Небесни псета

— Не съжаляваш ли? — поинтересува се Роза.

— Съжалявам, разбира се, и още как. Ще те излъжа и ще постъпя като последния глупак, ако седна да отричам, че понякога не се питам какво е могло да стане. Къде съм щял да бъда сега, ако съдбата ми се бе обърнала по-иначе. Но камерите вече не ме зоват. Това… е съвършено друг живот.

— Наистина ли? — Погледнах Роза, но тя се бе вторачила в небето. — Едно от моите момичета — беше сред първите, с които се запознах — след две-три години се отказа от този живот. Повечето не се отказват, но тя го направи. Записа се да следва задочно в щатския университет на Калифорния в Лос Анджелис, завърши и си намери работа като стажант-юрист. Накрая се омъжи за един адвокат. Има си къща в Монтерей Парк, дете, всичко останало.

Роза замълча, все така загледана в небето.

— Но? — подканих аз.

— Но наскоро я видях. На една от светските сбирки, на които ходя от немай-къде. Представиха ни една на друга, ние се престорихме, че не се познаваме, после обаче се натъкнах на нея в дамската тоалетна и успяхме да си побъбрим. Жената ми разказа за новия си живот, аз пък й казах, че се радвам за нея. Тя се усмихна, кимна и всичко останало, после обаче сниши тон и сподели: „Но да ти призная, понякога ми липсва“. Имаше предвид стария живот. Не можех да повярвам, но тя се кълнеше, че си е точно така. Колкото ужасен да бил като цяло този живот, се случвало да й липсва тръпката. Усещането, че живее на ръба, както се изрази тя. За нищо на света нямало да се върне към предишното си съществувание, ала понякога се разхождала по булевард Санта Моника колкото да погледа. И отново да изпита тръпката.

— Божичко! — възкликнах аз.

— И на мен ми прозвуча невероятно. Още не го проумявам. Непрекъснато ми повтаряш, че се отъждествяваш с момичетата и че твоят живот не е много по-различен от техния. Просто ми беше интересно дали сега, когато си се върнал тук, и ти не изпитваш същото, докато го гледаш отвън.

Точно в този миг чухме откъм павилиона някакъв шум, сякаш някой изпусна част от оборудването. Това ми спести отговора, който трябваше да дам на Роза. Не се наложи да се пъна да мисля. Погледнах си часовника и видях, че наближава десет и двайсет.

— Дали да не влезем? — предложих аз.

Роза се съгласи и ние се изправихме.

Отпърво ми се стори, че металната врата е заключена, оказа се обаче, че просто е тежка и опира. Бутнах я с все сила и накрая тя все пак поддаде. Вътре беше тъмно като в рог, но след като пристъпих предпазливо и влязох, видях, че осветлението в дъното е включено. Роза, която ме следваше на една крачка разстояние, затвори с трясък вратата. Не видях никого. В огромния павилион имаше няколко декора, разделени от завеси, спускащи се от тавана чак до пода. Навлязохме още малко и аз извиках озадачено: „Ехо!“, но никой не ми отговори.

Рипън или който беше там продуцент явно снимаше уестърн. Първият декор бе класическа кръчма от новозавладените територии: както си му е редът, по пода бяха посипани стърготини, за полилей служеше пригодено колело от каруца, в ъгъла се мъдреше старо раздрънкано пиано. Грабнах от една маса бутилка от старовремска бира и бях готов да се закълна, че тежкото оловно стъкло е реликва от едно време. Роза се завъртя бавно насред декора — бе грейнала в усмивка. Точно като туристка на посещение в павилионите на „Юнивърсъл Студиос“. Макар че илюзията беше нарушавана от двете тежки камери „Панафлекс“ откъм четвъртата страна, сценографията наистина беше изумителна.