Небесни псета
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Небесни псета». Краткое содержание книги:
В един миг стоях до Роза, в следващия вече се приземих по задник едва ли не в другия край на декора. Фраснах си главата о голия циментов под, от което ми излязоха свитки. Останах без въздух, ребрата, които и бездруго ме боляха, ме наказаха жестоко, когато се опитах да си поема дълбоко дъх. Вдигнах глава и усетих как във врата ме пронизва остра болка. Роза не се беше помръднала: стоеше като попарена и ме гледаше зяпнала от изумление, с широко отворени очи. Забелязах как отклонява бързо поглед нагоре, пак долових животинската миризма, после отхвръкнах назад и съборих пейките, които западаха като плочки на домино.
Да ви призная, нямах нищо против да си лежа в несретата си, но чух уплашения писък на Роза. Успях криво-ляво да застана на четири крака и да видя как чудовището — сега вече го възприемах само и единствено като чудовище, без сянка на съмнение — хваща Роза за врата, вдига я и започва да я разглежда. Тя изпищя, насмалко и да повърне, и изрита с все сила страшилището по гърдата. То отвърна, като заби ноктите на свободната си ръка в лицето й и го раздра. От тъничките тъмни ивици веднага рукна кръв, превърнала прелестните черти на Роза в обагрена в червено мрежа. Съществото докосна с окървавена лапа устните си, после плахо прокара нокът по врата на Роза. Пак бликна кръв, но слава богу, както личеше, не бе засегната сънната артерия.
Огледах се за нещо, което да използвам вместо оръжие, и изтеглих масивния крак на една от пейките, които при падането бях натрошил. Той се бе цепнал на две и в единия край беше остър като копие. Стиснах го с все сила, нададох на свой ред дивашки вик и се спуснах към страшилището.
То погледна към мен и просто пусна Роза. Видях я как се свлича с поредния писък на пода, но не спрях. Съществото не се помръдна, докато не бях само на хвърлей от него, и тогава се завъртя светкавично, наведе се, за да избегне копието, което стисках в ръка, и ме халоса с цялото си мощно туловище. Усетих как ме блъсва с кокалесто остро рамо в стомаха и променя посоката, в която се движа. После се изправи, вдигайки ме от земята. За миг се закрепих като дъската на люлка върху широкото му рамо. Отблизо вонята бе направо нетърпима — като от мокро псе, овъргаляло се в отходната канализация. Пресегнах се да се подпра на нещо, за да не падна, и се вкопчих в грубата му кожа. Беше топла — дори гореща — и дълбоко в себе си разбрах, че това не е гума.
Сетне политнах.
Страшилището дори не си направи труда да види къде ще тупна, макар че сто на сто чу как се приземявам върху една от камерите. Усетих по устните си струйка кръв — имах лошото чувство, че току-що съм си разбил носа. Докато се мъчех безуспешно да се изправя, се опитвах да разбера какво още съм си изпотрошил.
Роза изпищя отново и от това вече се раздвижих. Видях обаче, че тя крещи от ярост — хванала нещо в ръце се бе впуснала в нападение срещу чудовището. Нещото, което стискаше, думкаше глухо като тъпан на туземец и аз разбрах, че тя държи пиронохвъргачка. Сигурно я беше намерила отстрани при декора. Обстрелваше с пирони страшилището, което виеше на умряло. По едно време дори започна да отстъпва — направо ликувах, когато един от пироните му раздра гърба и от него плисна тъмна кръв, — после обаче спря.
Роза бе останала без боеприпаси.
Чудовището начаса осъзна, че има предимство, и още преди да съм успял да го проследя, рипна и се нахвърли на Роза. Тя падна назад и отскочи о олтара. Огромното разпятие рухна от стената и се свлече върху нея и страшилището. Спря го за миг, но после то се окопити и с лекота отметна встрани дърводелеца великомъченик. Забелязах как чудовището вдига високо над главата си лапа. Не виждах Роза върху пода, но я чух как изпищя, когато лапата се стовари върху нея.
Веднъж. Втори път.
Опитах се да извикам, за да отклоня вниманието на съществото, но от устата ми изскочи единствено кътникът, избит, когато се фраснах о камерата. Затърсих трескаво някакво друго оръжие, но не открих нищо. Съгледах на стената до мен електрически превключвател — бях толкова отчаян, че пропълзях и завъртях ключовете до последния.
Всички прожектори и лампи се включиха едновременно и светнаха ослепително. Страшилището се надигна и ревна колкото му глас държи. Затули очите си с ръка и ме съгледа в тъмното, точно до окъпания в светлини декор. Тръгна към мен.
Този път го видях как се спуска. Вероятно заради светлината или може би заради ъгъла. Или просто заради мисълта, че право към мен с шеметна бързина се носи жестоката смърт.
Видях как чудовището препуска към мен по пътеката между църковните пейки, сега вече осеяна с трески и какви ли не отломъци. Видях изопнатите мускули по краката му със стъпала, които се вдигаха и се стоварваха като тежки чукове, чух как жълтите му нокти потракват по циментовия под. Забелязах и гъстата слюнка, стичаща се между зъбите му, необузданата ярост в очите му. Чудовището търчеше към мен и ставаше все по-голямо и голямо. Видях дори Роза, която се размърда на пода отзад, и за миг възтържествувах от мисълта, че страшилището не я е убило. Поне засега.