Небесни псета
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Небесни псета». Краткое содержание книги:
Човекът с картечницата отвори ръчно портата. Онова приятелче със сабите сякаш изобщо не ни забелязваше — не откъсваше очи от пътя зад нас. Докато минавахме бавно през портата, се опитах да го разгледам през прозореца и ми се стори, че по пръстите и врата му има татуировки.
Продължихме все така бавно по пътя нагоре към къщата, която вече се виждаше. Изглеждаше много по-стара от другите къщи в квартала, които бях зърнал, едва ли не във викториански стил. Въпреки че в центъра на града има много величествени, макар и доста порутени къщи във викториански стил, съхранили се от XIX век, когато е било модно да живееш в южната част на Централен Лос Анджелис, не бях и подозирал, че такива постройки има и тук, по хълмовете. Къщата отпред наистина си беше величествена: на три етажа, със заоблени фронтони и наблюдателница, откъдето сто на сто се откриваше наистина невероятна гледка към цяла Южна Калифорния. Огледах се и ми се стори, че сме на върха на най-високия баир в Холивуд — дори обсерватория „Грифит“ и надписът се падаха на изток под нас. Не ми се мислеше колко струва имотът. От това се притесних още повече кои ли всъщност са нашите „домакини“.
Спряхме в края на пътя, образуващ малък кръг пред парадния вход. На дъсчената веранда пазеха още двама часови. Шофьорът слезе и отвори вратата откъм моята страна, а мъжът, който бе пътувал с нас на задната седалка, помогна на Роза да слезе от другата страна. Човекът със сабята вече бе изскочил от автомобила и оглеждаше мрака. Както винаги, и сега държеше ръка върху дръжката на оръжието.
— Хубава къщурка, а? — рекох аз на Роза.
Тя кимна — изглеждаше не по-малко уплашена от мен. Искаше ми се да й кажа нещо, с което да я успокоя, но не се сещах какво.
Един от пазвантите на верандата отвори входната врата — тя не беше заключена — после, без да си разменя и думица с другите, отново застана на пост. Отведоха ни с Роза в къщата и ни сложиха да седнем на дървени столове без облегалки точно до вратата. Човекът със сабята остана да ни прави компания, докато мъжете в черно се отдалечиха по коридора. Стените бяха голи, по нищо не личеше, че къщата е обитавана. Дори широкото стълбище в дъното на вестибюла сякаш водеше към студения мрак.
— Какво ще кажеш? — прошепна ми Роза.
Хвърлих един поглед към мъжа със сабята, но той беше статуя.
— И аз не знам какво да кажа — отвърнах аз. — Как си?
— Боли — рече Роза. Докосна раните по лицето си. Изглеждаше ужасно с разкъсаните дрехи и спечената кръв. Но поне кръвта бе спряла да тече. — Боли, и то много. Имам чувството, че съм се боксирала десет рунда с О. Джей Симпсън. Толкова зле ли изглеждам?
Понечих да я излъжа, но лицето ми изпревари ума и й отговори. От немай-къде кимнах тъжно.
— Така си и знаех — каза Роза.
Седяхме, без да продумваме, още около минута — Роза прокарваше пръсти по лицето си, а аз опипвах с език челюстта си там, където ми беше паднал зъбът. Боляха ме и ребрата — не че някой се интересуваше от това.
— Какво искаха да кажат с това „женски бяс“? — попита най-неочаквано Роза.
— А? — рекох, макар че я бях чул.
— Питам те за ямамба. За женския бяс, както се изрази мъжът.
Престорих се на непукист.
— Предполагам, че е нескопосан превод на някакъв японски израз. От типа на „адска кучка“ или „путка на колела“. Ще прощаваш!
— Възможно е — съгласи се Роза и кимна сякаш на себе си. — Така ли мислиш?
Поех си дълбоко въздух.
— Не — отвърнах и въздъхнах.
— Аз също — каза Роза. Сетне погледна мъжа със сабята. — Той го обезглави.
Онзи продължаваше да не ни обръща внимание. Нямах представа дали ни разбира.
— Да, обезглави го — потвърдих аз. — Без всякакво съмнение.
— Не е ли странно, че го обсъждаме толкова спокойно?
— Наистина съм смаян — кимнах аз.
Известно време мълчахме.
— Марти — пак подхвана Роза, но я прекъсна един от мъжете в черно, който дойде при нас.
Беше шофьорът. Махна ни да станем, наложи се да помогна на Роза да се изправи на крака.
— Трябва да я прегледа лекар — казах аз, но човекът само вдигна ръка. — Лекар. Разбирате ли?
— Имаме грижата. А сега идвайте — махна той повторно.
Не виждах да разполагаме с някакъв избор. Роза като че ли се поокопити, след като се изправи. Тръгна след мъжа в черно, зад мен пък вървеше онзи със сабята. Шофьорът щракна ключа на една лампа и ни поведе по стълбището към коридора на втория етаж — подминахме няколко затворени врати и излязохме при друго по-стръмно стълбище, което не беше толкова пищно и водеше към третия етаж.