Бляскавият двор [bg]

– Това... това е толкова увлекателно – казах му. – Но трябва да ми простите – започва ужасно да ме боли главата. Трудно ми е да се съсредоточа.

Уо­рън мигновено бе обзет от загриженост:

– Мога ли да направя нещо?

– Не, не, благодаря. Мисля, че е най-доб­ре да се прибера и да си почина. – Насилих се да се усмихна. – Предполагам, че и двамата ще си тръгнем по-рано.

Намерих Джас­пър и му разказах измислената си история. Той не бе доволен, че си тръгвам, но предстоящото потегляне на Уо­рън смекчи разочарованието. Джас­пър уреди един от хората му да ме придружи до вкъщи с каретата, а пос­ле да се върне да изчака другите момичета. Клара беше потънала в разговор с някакъв банкер и Джас­пър нямаше интерес да иска от нея и Мира да се прибират по-рано заради моето удобство.

Благодарих на семейство Дойл за гостоприемството и Уо­рън отново ме погледна загрижено. Виола имаше вид, сякаш знаеше точно защо имах „главоболие“, но ми отправи единствено няколко вежливи усмивки.

На излизане дръпнах Мира встрани.

– Добре ли си? – попита тя. – Искаш ли да се прибера с теб?

Поклатих глава:

– Не, но наистина имам нужда от помощта ти. Отговори ми на два въпроса.

Тя ме огледа любопитно:

– Да?

– Знаеш ли къде ще се срещнат алан­зан­ците тази вечер? За Звездното си пришествие?

Няколко мига Мира не проговори.

– Какъв е другият ти въпрос?

– Нужно ми е да разбера как се вмъкваш и измък­ваш от къщата незабелязана.

– Това са сериозни въпроси – каза тя.

– И не бих ги задала без основателна причина – отвър­нах, повтаряйки като ехо онова, кое­то бе казала по повод на измъкванията си всяка нощ.

Най-пос­ле тя въздъхна:

– Не може да казваш на никого.

– Знаеш, че няма.

– Разбира се, че не – каза тя и ми се усмихна уморено. – Не биваше да го намеквам.

Каза ми онова, кое­то исках да знам, и аз ѝ благодарих с прегръдка. Кочияшът на Джас­пър ме повика и забързах с него в нощта – потеглих да спася Сед­рик.