Бляскавият двор [bg]

– Толкова се радвам, че сте тук – каза той. – За мен е вълнуващо да ви покажа новия си семеен дом и да ви позволя да се срещнете с някои от най-изтънчените граждани на Денъм.

Много от гостите вече бях срещнала на голямото празненство и на снощната вечеря и осъзнах, че макар това събиране да беше заради Уо­рън, други неженени прия­те­ли на губернатора също ни оглеждаха и проуч­ваха.

Къщата беше дори по-хубава от тази на търговеца. Започнах да си давам сметка, че никое мяс­то в Адория нямаше да има онова достолепно, царствено излъчване на елита в Осфрид. Охолството се демонстрираше по един по-нов, по-съвременен начин и щом свикнах с това, можах да оценя великолепието на имението на Дойл.

– Разбира се, няма да се сдобием веднага с нещо подобно – каза ми Уо­рън, докато влизахме в пристроена стая за музика, в коя­то имаше голяма арфа и няколко други инструмента – огромен лукс в Новия свят. – Но ще се погрижа да не сме и в някоя колиба. В края на краищата бихме могли да постигнем това ниво. Така е направил баща ми.

– Отдавна ли е губернатор? – попитах, разглеждайки внимателно една картина. Беше от Морел, прочут лорандийски художник, и Уо­рън се беше сдобил с нея, докато учел в тази страна в продължение на година. Запитах се дали агентът на Сед­рик беше взел предвид семейство Дойл като потенциални купувачи за картината ми.

– Петнайсет години. – За Уо­рън това очевидно бе повод за гордост. – Лорд Хауърд Дейвис беше първоначално назначеният от краля губернатор. Баща ми бе заместник-губернатор, а двамата заедно помогнаха за създаването на Денъм и прогонването на икорите. Когато пое властта, баща ми про­дъл­жи в тази насока – превръщайки това мяс­то в безопасно и благоденстващо.

– Свършил е отлична работа – признах. – Всеки знае, че Денъм е най-успешната колония. Между нея и Осфрид постоянно се осъществява обмен на стоки и пари.

Уо­рън направи лека гримаса:

– Е, Осфрид, изглежда, получава по-голямата част от парите, но...

– Уо­рън, скъпи?

В стаята влезе госпожа Дойл с красива, плавна походка и в кремава сатенена рок­ля.

– Обсеби горкото момиче от мига, в кой­то влезе, а има още две, кои­то трябва да забавляваш. Нека да те сменя и да ѝ позволя да си отдъхне от настоятелните ти признания в любов.

Щом чухме това, и двамата с Уо­рън се изчервихме, но той не го отрече. Целуна ми ръка и се подчини на майка си с очевидна неохота. Тя пок­ла­ти глава и ми се усмихна благосклонно, докато ме хващаше под ръка и преплиташе пръсти с моите.

– Извинявам се, ако е твърде настоятелен – каза тя.

– Съвсем не, госпожо Дойл – отвър­нах, макар че точно това му бях казала вечерта на гала празненството. – Много е чаровен.

– Трябва да ме наричаш Виола. И ти благодаря. Чаровен е, не че би станало ясно от безразборния му начин на ухажване! – Бавно се отправихме обратно към главното празненство в салона, но тя ме задържа дос­та­тъч­но надалече от него, за да разговаряме насаме. – Но трябва да разбереш, че той наистина изгаря от нетърпение да се ожени. Бяхме набелязали едно от момичетата на Бляскавия двор, но не беше ясно дали корабът ви ще пристигне навреме.