Бляскавият двор [bg]

– Ах – отвър­нах с безразличие. – Трябва да е било много трудно. – Спомних си как намекнах пред баба за съюз с новобогаташите в деня, когато срещнах Лайънъл, преди цяла вечност. Ако бях по-отворена към този вариант, сега животът и на двете ни щеше да е много, много различен.

– Беше – призна тя. – Но направих всичко по силите си да привнеса тук каквото мога от онзи аристократичен стил на живот. Само защото мнозина в колониите имат скромен произход, само защото нашите градове все още са недоб­ре уредени... е, това не означава, че не можем да се стремим към великото наследство на родината си. Вашият Бляскав двор цели да постигне именно подобно преобразяване, нали?

– Предполагам. Сед – гос­по­дин Сед­рик Торн, и баща му ни наричат „новата аристокрация“.

– Малко старовремско. – Погледът ѝ падна върху Уо­рън, кой­то бъбреше с Мира. Тя изглеждаше далеч по-оживена, отколкото я бях виждала в близост до други кандидати, но Уо­рън явно беше разсеян и постоянно хвърляше погледи към нас. Виола се обърна отново към мен: – Гордея се с това, кое­то постигнах тук, и макар че съпругът ми е добър човек, ами... не мога да забравя огромното достойнство на онези древни родове в Осфрид. Радвам се, че успях да предам на сина си част от благородното си наследство, макар че старата ми титла не означава много тук. И бих искала да видя как внуците ми продъл­жа­ват едно подобно наследство. И тук, разбира се, на сцената се появяваш ти, скъпа моя.

Тя ме гледаше очаквателно, но аз бях хвърлена в пълен смут.

– Моля?

– Внуците ми, подобно на сина ми, ще станат водачи в тази страна. Мнозина – включително и съпругът ми – ще ти кажат, че това положение се печели с усър­ден труд и силен характер. И това е част от условието. Но кръвта е от съществено значение. И когато двамата с Уо­рън се ожените, мога да съм спокойна, че кръвта на два аристократични рода ще се предаде на потомците ми.

Из тялото ми започна да се разлива странно, смразяващо усещане.

– Аз... не знам какво искате да кажете, госпожо Дойл.

– Казах ти – трябва да ме наричаш Виола. Между нас няма нужда от титли, дори и от тази на една графиня.

Стените на стаята заплашваха да ме смажат и ми се стори, че ще припадна. С усилие на волята се овладях, поемайки си дълбоко дъх, докато се стараех по изражението ми да не проличи нищо. Не бях стигнала чак дотук, за да позволя всичко да рухне.

– Съжалявам – трябва да ми простите. Просто не следвам нишката на този разговор.

– Много те бива – каза тя. – Не издаваш нищо. Несъмнено е трябвало да се усъвършенстваш в това през изминалата година, за да постигнеш сегашния си успех. Самата аз можеше да се усъмня, ако не си спомнях толкова ярко, че съм видяла младата лейди Уитмор, графиня на Ротфорд, на едно празненство преди пет години. Родителите ти току-що бяха починали, а лейди Алис Уитмор вече идеално си даваше сметка, че богатствата на семейството ѝ се топят и че ще трябва да ти подсигури изгоден брак. По онова време ти беше твърде малка, но тя вече действаше. Спомням си как си помислих, че си толкова прелестна и че няма да ѝ е трудно да уреди нещата. – Виола направи многозначителна пауза. – Но когато те видях на кейовете при пристигането ви, осъзнах, че сигурно съм сгрешила. Изглеждаш до голяма степен по същия начин както преди пет години – по-зряла, разбира се. До голяма степен като жена. Може би дори по-красива.