Бляскавият двор [bg]

– И не исках да видя как баща ти отмъква коми­сион­на­та, ако загинеш в някаква безумна церемония за обожествяване на звездите.

Развеселеността му се върна:

– Не знаеш ли какво е Звездното пришествие?

– Откъде да знам? Аз съм благочестива поклонница на Урос.

– Напълно сигурен съм, че те видях да спиш пос­ледния път, когато бях в църквата с всички ви.

Извърнах се и тръгнах в избрана наслуки посока.

– Прибирам се да си легна.

Той ме хвана под ръка и ме поведе в различна посока:

– Ела. Достатъчно си загазила, така че да направим едно отклонение.

– Дали е добра идея? – попитах смутено. – При положение че ни преследват?

– Вече не ни преследват – поне не теб и мен. А и бездруго на практика ще сме на земите на Уистерия Холоу. Трябва да ти покажа какво е Звездното пришествие. Не се тревожи – добави, досещайки се какво си мисля. – Няма нечестиви церемонии, нито езичници, кои­то си лягат заедно под луната.

– „Да си лягат заедно под луната“ ли? Предполагам, че това е деликатен начин да се намекне за нещо непристойно.

– Невинаги е толкова непристойно. Понякога е част от аланзанската брачна церемония – обясни той. – Напълно благоприлично.

Сетих се за думите на Мира, че аланзанските морални ценности били същите като нашите, но не исках той да знае, че бях питала за такива неща.

– Как така?

– В церемонията има един ред, кой­то гласи: „Ще поема ръката ти и ще легна с теб в горичките под светлината на луната“.

– Е, това е красиво – казах неохотно. – Предполагам обаче, че понякога лягането под луната е толкова непристойно, колкото звучи?

Той обмисли думите ми за няколко мига:

– Да. Да, понякога е такова.

След като известно време вървяхме напряко през още гористи области, навлязохме в една нива. Беше изоставена и обрасла с плевели, ве­роят­но зарязана по време на някоя от войните с икорите.

– Тук би трябвало да е дос­та­тъч­но открито – каза Сед­рик, макар да забелязах, че спря близо до дърветата, за да не сме съвсем на открито.

Постла наметалото си на земята и легна от едната страна, като ми посочи с жест да направя същото. Озадачена, предпазливо приклекнах, а пос­ле се изтегнах до него. Нямаше много мяс­то. Той посочи:

– Погледни нагоре. Далече от луната.

Направих го. Отначало не видях нищо освен звездите, разпръснати по тъмното небе. Гледката ми напомни за Блу Спринг: виждаха се много повече звезди, отколкото около светлините на Осф­ро. Канех се да го попитам накъде да гледам, когато видях ивица от светлина в небето. Ахнах, а скоро пос­ледва нова.