Отвличането на Гениеврa (Роман от XIII в.) [bg]

Всички се втурнали на ливадата, за да присъстват на двубоя между двамата рицари. Наобиколили бойното поле, като считали за съвсем полудял рицаря, който се сражава срещу Аргодрас, „защото в този край не познаваме — рекли те — по-добър рицар от него“.

Двамата противници се впуснали един срещу друг с цялата бързина, на която били способни конете им. Нанесли си толкова жестоки удари, че всеки забил острието на копието си през щита и ризницата на другия. Ако двете оръжия не се били разпръснали на парчета, и двамата щели да бъдат смъртно ранени. Изправен на стремената, Ланселот блъснал Аргодрас с тяло и с щит. Повалил го от седлото и го съборил на земята по гръб пред погледа на всички присъстващи. Другият се изправил бързо като силен мъж, какъвто бил. Извадил меча и метнал щита на главата си. Докато след удара си Ланселот вече се завръщал, Аргодрас размахал меча си и ударил коня му толкова свирепо, че забил надълбоко оръжието в главата на животното. Конят се свлякъл на земята, неспособен да удържи тежестта на товара си. Ланселот стъпил на крака:

— Сеньор рицарю — казал му Аргодрас, — вие много изискано слязохте от коня си, за да ми правите компания на земята!

Без да отговаря на подигравките на Аргодрас, Ланселот извадил меча и сложил щита пред себе си, за да се предпази. Другият сторил същото. Връхлетели един на друг. Щитовете и ризниците им се разхвърчали на парчета, а от шлемовете им струели искри. Размотавали се взаимно ту тук, ту там, според това дали си поемали въздух, или добивали сила. Рицарят оказвал такава съпротива на Ланселот, че за присъстващите било трудно да различат кой от двамата има превъзходство в битката. Нанасяли си такива удари, че и двамата били покрити с по-леки или по-дълбоки наранявания. Ланселот удрял толкова жестоко, че помитал всяка част от доспехите, до която се досегнел. Другият се задоволявал с това да се предпазва и понасял ударите до такава степен, че щитът му бил надупчен, както в горната, така и в долната си част. Ризницата му била разкъсана почти навсякъде и бримките й осейвали ливадата на бойното поле, а шлемът му — толкова очукан, че вече никак не го предпазвал. Ала Ланселот размахвал оръжието си, без да спира, като човек, преливащ от енергия и сила. Притискал Аргодрас толкова силно, че последният не можел да направи нищо повече, освен да се отбранява. Страхувал се от меча, който бил усетил до кръв на повече от десет места. Ланселот го разкарвал, както пожелае, ту напред, ту назад. Довел го дотам, че за всички станало ясно: часът на смъртта му е настъпил, ако Ланселот не го пощади. Но вместо да прояви и най-малката милост, Ланселот, обратно, притискал го толкова жестоко, че другият трябвало да признае поражението си с меч. Но все пак се надявал на ръкопашния бой (той бил наистина един от най-яките рицари). Захвърлил един след друг на земята щита и меча си и се затичал да нападне Ланселот с голи ръце. Щом го видял да приближава, Ланселот сторил същото. Сграбчили се за ръцете, като си ги извили взаимно. Ланселот, чиято сила била голяма, го надигнал на известно разстояние от земята и го блъснал така безмилостно, че другият припаднал от болка, а сърцето му за малко не се пръснало в гърдите. Ланселот изтръгнал бързо шлема от главата му, след това взел меча, който видял захвърлен на земята, замахал с него и нанесъл такъв жесток удар в лицето на Аргодрас, че разсякъл целия му отдушник чак до ушите. Другият, който усетил прегръдката на смъртта, се оставил, а Ланселот му отсякъл главата, без да чака повече. Сторил го заради Мелеаган, с когото рицарят бил братовчед. Сетне взел главата му и се явил пред крал Бодмагю: