Наследниците на Винету
- Автор: Май Карл
- Серия: winnetou #4
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Калем 90, Гея-Либрис
- ISBN: 954-434-032-7
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Наследниците на Винету». Краткое содержание книги:
— На запад.
— Не говорете така тъпо! Та нали тъкмо това е Запада, където сега се намирате! И като съм питал веднъж, значи искам да знам имена и селища, а не смахнати фрази, от които човек нищо не може да разбере!
Още не беше се изразил напълно и получи от мен такава плесница, че се извъртя наполовина около себе си и рухна после на земята. След това се обърна надясно:
— Нека лейди ме извинят, че вмъкнатото тук прозвуча като от гората, ама нали сме тъкмо в гората! А наляво добавих:
— Моля някой от останалите джентълмени да продължи разговора с мен. Мистър Пейпър вероятно ще се откаже.
— Да се откажа? — провикна се оня, докато се съвземаше на земята. — Не ми и хрумва! Аз бях ударен… ударен! Това изисква наказание… незабавно наказание!
Той подири трескаво из джобовете си най-напред един елегантен нож — така нареченото безопасно острие, което отвори предпазливо, да не би самият да се пореже. После се появи на бял свят малък, изящен салонен револвер, на който той сне предпазителя, и го запъна. След тези тържествени приготовления поиска да се залови пак с мен. Последицата щеше да е само един още по-голям позор, ала не се стигна дотам, понеже един от джентълмените го избута настрана и каза:
— Приберете си оръжията, мистър Пейпър! С хора, действащи с груба сила, се разговаря иначе! — Той пристъпи с любезна усмивка две крачки към мен, направи един още по-любезен поклон и започна:
— Бихме желали да ви се представим, мистър Бъртън. Аз съм агент, агент по какво ли не, и се казвам Ивнинг. Тук стои мистър Бел, Саймън Бел, професор по философия. А тук виждате Едуард Самър, който е също професор, по-точно професор по класическа филология. Това задоволява ли ви? — Личеше му, че очаква да ми направи изключително голямо впечатление, и аз с готовност признавам, че двамата професори до този момент се радваха на дълбокото ми уважение, макар още да не ги бях виждал. Така че на драго сърце бях готов да се покажа максимално вежлив и по всякакъв начин да им бъда в услуга, толкова повече че тези четирима мъже заедно с Олд Шуърхенд бездруго представляваха комитета, в чиито ръце бе съдбата на планирания паметник на Винету. И тъй, поклоних се също така любезно и отвърнах:
— Чувствам се поласкан от запознанството с толкова високопоставени мъже на науката и съм готов да го докажа, изявявайки готовност да ви услужа, ако мога.
— Много ми е приятно, много приятно! Веднага ще ви предоставя възможност да приведете това доказателство. Ние дойдохме да огледаме това място във връзка с една много важна работа. Смятахме, че няма да заварим никого тук. Вашето присъствие ни смущава.
Както безкрайно учтиво бе казаното, така и безкрайно безцеремонно бе то. Погледнах двамата професори и не отговорих веднага.
— Нали ме разбрахте? — попита онзи.
— Естествено — отвърнах. — Беше достатъчно ясно все пак.
— Е?
— Желаете да се отдалечим?
— Да.
— Ние всички?
— Всички!
— Колко надалеч?
— Що за въпрос! Според мен се разбира от само себе си, че не десет, двадесет или петдесет крачки! Вие трябва да се махнете оттук, напълно да се махнете, махнете, махнете!
— И господа професорите ли желаят същото?
Господата потвърдиха много категорично, а пък агентът добави пояснително:
— Вие изглежда сте човек на грубата сила извън всяка мяра. Нашата работа обаче е толкова деликатна, фина и дискретна, че вие не сте подходящ за нас, на което и място да се намираме.
— Осъзнавам го, мистър Ивнинг, наистина го осъзнавам. Така че ще напуснем мястото.
— Не само привидно?
— Не.
— И кога?
— Веднага. Моля само за толкова време, колкото ще ни е необходимо да съберем палатката и оседлаем конете.
— Разрешаваме ви на драго сърце. Виждам, че сте по-разумен, отколкото си мислехме!
Аз се отправих с жена си към палатката и помолих двамата Ентърз да ни помогнат.
— Колко жалко! Много жалко! — оплака се тихо Херцле. — Да сме принудени да напуснем по такъв начин това свято за нас място!
Виждах, че бе на път да се разплаче.
— Бъди спокойна, съкровище! — помолих. — На връщане ще минем пак оттук и сигурно по друг начин и с друг съпровод!
— Но трябва ли пък да стане така? Та трябва ли непременно да отстъпим? Точно на тези хора да отстъпим? Нямаме ли много по-голямо право от тях да сме тук? И не е ли може би слабост от твоя страна?
— Напротив, победа.
— В такъв случай бих желала да те помоля да го докажеш!
— Съвсем не е нужно, ти ще го съзнаеш от само себе си, и то още преди да тръгнем. Тук ние дадохме първото значително сражение за нашия идеал. Ще те помоля да побързаш, доколкото е възможно с опаковането!