Наследниците на Винету

— Напълно. Къде ще лагеруваме тази вечер?

— Край Норд форк на Ред Ривър. Утре ще стигнем до Солт форк на същата река, където навремето се намираше селището на кайовите. Сега вече не е така. Въпреки това ще избегнем мястото, за да сме сторили всичко възможно да не срещнем някой.

Стана, както казах. Привечер достигнахме Северния ръкав на Червената река и направихме бивак край водите му. Интересни неща узнахме при разговора ни там от Паперман. По време на беседата си с двете Ашти, той заключил от няколко изявления на майката, че касиерът Антоний Пейпър се домогвал до ръката на дъщерята. Бил най-безцеремонно отрязан и сега използвал всяка възможност да си отмъсти.

Докато старият разказваше, аз наблюдавах Младия орел. Той даваше вид, сякаш изобщо не го слуша. Не обелваше нито дума, нито пък трепваше някой мускул на лицето му. Но тъкмо тази неподвижност говореше по-ясно, отколкото би могъл да го каже откритият гняв.

Местността, през която яздехме напоследък, беше пуста и безводна. Никакво дърво, никакъв храст, никакъв стрък трева не радваше окото. Имаше само камънак и скали, нищо повече. Равен до този момент, теренът сега започна бавно да се изкачва. Беше вече пладне, ала ние не спряхме да се нахраним или отдъхнем, понеже липсваше вода, на която можехме да разчитаме едва когато достигнехме по-нависоко. И тогава видяхме далеч пред нас един ездач — бил е скрит зад едно малко възвишение и сега излезе бавно, за да язди насреща ни. Беше ни наблюдавал от скривалището си. Защо не бе останал скрит? Защо излезе още сега? Та нали изобщо не би могъл да ни разпознае. Един опитен воин би изчакал, докато се приближим повече. Да не би причината да се криеше само в това, че старите опасни времена бяха отминали и вече не бе необходимо човек да бъде предпазлив както по-рано?

Беше индианец. Той насочи коня си с бавни крачки към нас и после спря, за да ни остави да приближим, фигурата му в никой случай не беше висока, плещеста и мускулеста. Би могъл по-скоро да се нарече дребен, отколкото едър. Облеклото му бе изработено от пъстър пуеблоски плат. Под изплетената от влакна на агаве шапка тъмната, дълга коса се стичаше по гърба. В пояса си носеше нож, а на ремък — лека пушка. Конят му не беше някоя обикновена кранта, а стойката на ездача би могла да се окачестви като горда, бих казал дори, по индиански благородна. Лицето, както се подразбира от само себе си — напълно безбрадо, сякаш ми се струваше познато. Само не знаех още защо и откъде. То имаше меки линии и по-светъл нюанс от обичайния за индианците. А погледът на кротките, сериозни, открити очи почти напомняше този на сестрата на Винету Ншочи… ах, тогава от един път се сетих, знаех вече къде съм виждал този индианец! И в същия миг бях и аз разпознат от него. Случайно яздех на края на нашата малка група. Ето защо очите му ме срещнаха най-напоследък. Те се разшириха с израз на радостна изненада. Страните видимо се зачервиха, почти като при някоя девойка, на която възбуденият пулс е изтласкал кръвта в лицето. Той поиска наистина да го скрие, ала не съумя да се справи, докато по мен положително не можа да разбере дали съм си го спомнил. Аз успях да се овладея, но той — не. Та нали аз бях мъж, а той…? И сега знаех защо той така против всяка мъжка предпазливост не бе останал скрит, а бе яздил срещу нас! Изглеждаше кажи-речи смутен и забрави да ни заговори. Ето защо думата взе яздещият начело Паперман. Той спря коня си и каза: