Наследниците на Винету
- Автор: Май Карл
- Серия: winnetou #4
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Калем 90, Гея-Либрис
- ISBN: 954-434-032-7
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Наследниците на Винету». Краткое содержание книги:
Та този мъж приближи клатейки се, спря пред нас, без да поздрави, огледа ни един след друг като някакви неодушевени предмети или хора без всякаква стойност, които са длъжни да понесат това, и после запита:
— Кои сте?
Гласът му звучеше остро и хапливо. Хора с такива гласове обикновено са безсърдечни и безогледни. Той естествено не получи отговор, ето защо повтори въпроса:
— Кои сте? Длъжен съм да го знам!
На мен и Херцле и през ум не минаваше да разговаряме с него, на Младия орел — още по-малко. Двамата Ентърз нямаха причини да излизат на преден план, и ето как в крайна сметка Паперман бе този, който взе думата:
— Длъжен сте да го знаете? Длъжен? Хайде бе, наистина ли? И кой ви принуждава?
— Принуждава? — запита мъжът удивен. — Тук не става дума за принуда. Аз искам!
— А-а, искате! Това действително е нещо друго! Е, ами искайте си тогава! Любопитен съм докъде ще я докарате с това ваше искане!
— Точно дотам, докъдето именно искам! Ако пък ви скимне да ми отговаряте с глупости, имаме средства подръка да ви принудим да бъдете сериозни!
Всички ние останалите седяхме. Само Паперман бе стоял прав при идването на непознатия. Той закрачи сега бавно към него, изтъпанчи се важно отпреде му и запита:
— Да принудите? Нас да принудите? Да не би вие? Човека, правещ подобни изявления, ще трябва все пак да огледам малко по-обстойно!
Той го улови за ръцете, завъртя го надясно, наляво, сетне на цял оборот, разтърси го, от което всичките му кокали се разлюляха, и каза накрая:
— Хмм! Странно! Иначе не съм все пак толкова тъп! Ама тоя тип не мога да го разбера. Вие не сте чистокръвен индианец, а само наполовина? Тъй ли е?
Запитаният поиска да избухне, ала старият уестман го разтърси повторно и предупреди:
— Стой! Никакви грубости и оскърбления! Няма да го изтърпя! Онзи, който се мъкне при нас, без да поздрави, кани се да ни принуждава, разпитва, както му дойде на ума, той е, първо, невъзпитан човек и второ, безподобно говедо. Тук е нашето лагерно място. Според законите на прерията то принадлежи на нас, докато го напуснем. Ние бяхме тук преди вас. Тук ние сме си у дома. Който прекрачи нашия дом трябва най-учтиво да поздрави и да се представи кой е и какво иска. Разбрано? Та кажете ми сега най-първо името си! Ама живо! Аз не се шегувам! А такива птици, каквато сте вие, имам навика много бързо да приучавам вярно да пеят!
Той все още го държеше здраво за ръцете, така здраво, че непознатият кривеше лице от болка и загубил важността си, отговори:
— Тогава пуснете ме поне, де! Името ми е Окихтшинча. При бледоликите се казвам Антоний Пейпър!
— Антоний Пейпър и Окихтшинча? Прекрасно! И не сте чистокръвен индианец, а?
— Не.
— А само наполовина, мелез?
— Да.
— Майка ви беше индианка?
— Да.
— От кое племе?
— Сиу.
— А баща ви?
— Той дошъл от Обетованата земя отвъд океана и по произход беше арменец.
— Жалко, много жалко!
— Как тъй!
— Така ми е жал за Обетованата земя дето е оставила да й се изплъзне честта да ви роди! Дойдат ли насам, арменците са все търговци. Сигур и вие, а?
— Аз съм банкер! — отвърна непознатият високомерно. — А сега ме пуснете! И кажете и вие кой сте!
— Ще стане и тая работа. Аз съм стар, добре известен прериен скитник и се казвам Паперман, Макш Паперман, ясно? Между другото имам специалния занаят груби хора да правя учтиви и глупави хора — умни. Не сте сам, нали? Спътниците ви се таят там сред дърветата?
— Да.
— При това са жени? Сиуски жени, които са се запътили към Маунт Винету?
— Да. Откъде го знаете?
— Моя си работа. Кои са мъжете с тях?
— Господата от комитета с прислугата си и водачите.
— Какъв е тоя комитет?
— Комитетът за построяване паметника на един… — Той спря по средата. Сети се, че нали не биваше бели да бъдат посвещавани в нещата. Ето защо продължи: — Питайте тях самите! Аз не съм упълномощен да давам информация за целите на този комитет! И ме пуснете най-сетне!
Паперман го раздруса още веднъж порядъчно, после го освободи и каза:
— Върнете се тогава при тях и им кажете името ми! Особено на дамите! Сред тях има няколко, които ще се съгласят с мен, че трябваше да бъда поздравен!
Мистър Антоний Пейпър се закандилка отново по поляната и изчезна отсреща сред дърветата. Индианското му име Окихтшинча на сиуски означава нещо като "Хлапето". Следователно от юношеството си насам той явно не се бе прославил прекалено с мъжки дела и качества. Той беше касиерът на "Комитета по паметника на Винету". Ще си спомните навярно, че точно той и връзката му с Олд Шуърхенд още от самото начало не ми се бе сторила като заслужаваща доверие. Днес го видях за пръв път и впечатлението, което ми бе направил, бе малко благоприятно. Херцле си помисли същото.