Наследниците на Винету
- Автор: Май Карл
- Серия: winnetou #4
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Калем 90, Гея-Либрис
- ISBN: 954-434-032-7
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Наследниците на Винету». Краткое содержание книги:
— Създава се впечатление, като че това не бива да стане, но аз ще го сторя все пак! — гневеше се той. Тогава жена ми попита:
— Не бихте ли позволили аз да пришия звездата? Навярно ще се справя по-лесно и по-бързо.
— Наистина ли искате, мисис Бъртън? Колко сте мила, колко сте мила! Да, ето ви дрехата, звездата, сгънатата хартия, която ще лежи под нея, ножицата, иглата и всичко! Но, моля, да не вземете да разгърнете листчето и да го прочетете!
Тя сложи на посоченото място хартийката и звездата върху нея и започна грижливо да изпълнява работата си. Дванадесетте лъча изискваха много, много бодове.
— Толкова големи старания нямаше да вложа наистина! — призна Хариман. И след известно време прибави, като че говореше на себе си: — Странна, много, много странна работа! Докато пишех името, имах усещането, сякаш си подписвам смъртната присъда. И същевременно ми бе все пак толкова леко и толкова добре!
Себюлън също следеше нещата. Той кажи-речи не отвръщаше поглед от моята жена. Но вниманието му бе насочено повече към лицето й, отколкото към работещата ръка. От време на време затваряше очи, сякаш нещо в него му причиняваше болка. И — какво беше всъщност това? — видях от челото му да се отделя капка, и после още една, и отново! Потеше ли се? Ръцете му трепваха машинално към заешката кожа. Той като че ли се съпротивяваше, но в крайна сметка я сграби. После взе ножицата и изряза — точно както преди малко брат му — една дванадесетлъчева звезда. Всичко това ставаше колебливо, неохотно, почти като в сън. Сетне смъкна козината, побутна плахо звездата към Херцле и помоли:
— Моля ви, мисис Бъртън, после и на мен!
— Да я зашия? — попита тя.
— Да я зашиете — кимна онзи.
— С листче?
— Да, с листче и едно име. Сега ще го напиша.
— Значи все пак! Не ти ли казах? — извика Хариман.
— Мълчи! — сопна се брат му. — Не го правя, защото ти искаше, а защото аз искам! Аз също мога да закрилям! Ясно ли е?
— Но кого? — попита Хариман.
— Това си е моя тайна! Ти да не би да ми каза какво име си написал? Така че и ти няма да узнаеш какво ще напиша аз!
Той посегна към перото и хартията и се залови да пише. Касаеше се да напише само едно кратко име, значи няколко срички работа, ала той употреби по-дълго време. На няколко пъти прекъсва. Поемаше дълбоко, дълбоко дъх. Най-сетне бе готов, остави написаното да изсъхне, сгъна неколкократно хартията и я подаде на Херцле.
Това, което бяха сторили братята, строго погледнато никак не бе нещо необикновено. Някой друг на мое място навярно щеше да го окачестви като щуротия. И все пак на мен ми бе напълно невъзможно да се усмихна. Имах чувството, като че тук действаше някаква вътрешна принуда, на която нито единият, нито другият можеше да се противопостави.
Когато Херцле приключи с работата, братята облякоха саката си. Огледаха се един друг — първо сериозно, почти враждебно, после все по-приветливо и по-приветливо. Накрая Хариман се засмя; Себюлън обаче само се усмихна.
— Знаеш ли какво си сега? — попита Хариман.
— Един винету.
— Да. Но знаеш ли и какво означава това?
— Че съм ангел за онзи, когото искам да закрилям.
— О, не само това! Изобщо нямах предвид това, защото то се подразбира. Но ти носиш сега името на този, когото сме мразили, както всъщност никой човек не мрази, а само бестиите и Дявола!
— Ти, разбира се, също!
— Съвсем естествено! Но размисли ли, че с тази омраза е свършено? Че трябва да й се сложи край… трябва?
— Нищо, хич нищо не съм размислял! — кипна Себюлън. — Ще правя онова, което искам! Размислянето ми носи само чужда воля. Аз станах винету и…
— Не, още никакъв не сте станал — намеси се Младия орел. Това бе първият път, когато той заговаряше по своя воля Себюлън.
— Не? — запита онзи. — Още нещо ли липсва?
— Да.
— Какво?
— Клетвата.
— Клетвата? Трябва да се закълнем? Нещо трябва да се скрепи с клетва? Какво?
— Че до смъртта си ще останете верни на своите задължения като ангел-хранители. Червените мъже не се нуждаят от клетва. При тях е достатъчно ръкостискането, защото то е равносилно на свещена клетва.