Наследниците на Винету

— Идват конници — доложи.

— Откъде? — попита нашият млад приятел.

— Между северозапад и запад.

— Колко?

— Голям отряд. Не можеха да се преброят. Бяха още твърде далеч.

— В такъв случай ела пак веднага щом е възможно да бъде определен броят им!

Винету се отдалечи, но още може би след десет минути се върна и осведоми:

— Ездачи и ездачки са. Двадесет мъже и четири пъти по десет скуав с много багаж на мулетата след тях.

— Колко са отдалечени оттук? — запита Младия орел.

— До четвърт час ще достигнат Нъгит Тсил.

— Могат да дойдат. Наблюдавайте ги, но без да им се показвате. Това са скуав на сиусите, които отиват към Маунт Винету. Кои са мъжете, засега още не знам. Оттук ние ще яздим към Деклилто. Не мисля, че ще се нуждая още веднъж от твоята помощ.

Винету си тръгна, без да е изрекъл и една сричка извън това, което му повеляваше дългът. Това се казваше дисциплина! Когато нашият стар, добър Паперман узна кои са очакваните изпадна във вълнение, което поиска наистина да скрие, ала не съумя. Братя Ентърз се почувстваха неуверени. Те попитаха дали не бива да се оттеглят.

— Сега вие сте част от нас и ще останете при нас — отговорих аз. — Как се казвам, трябва да се премълчи.

С това нещата бяха уредени. Аз и Херцле очаквахме приближаващите с голям интерес, макар да бях принуден за съжаление да се откажа засега от прегледа на ръкописите.

Минаваше четвърт час подир друг. Тези хора не си даваха зор да бързат. Най-сетне, след повече от час, чухме още отдалеч данданията, която вдигаха. Идваха пеша. Заради наличните стръмни места конете бяха оставени в подножието на планината. Ние бяхме забелязани още преди да са се измъкнали измежду дърветата. Заключихме го от обстоятелството, че високите им гласове внезапно бяха замлъкнали. След това видяхме да се появява един много дълъг и много сух човек, който се насочи към нас с особена клатушкаща се походка. Не беше облечен по индиански, а носеше много елегантен костюм на янки, с много бяла, необикновено висока яка и също така бели, бляскави маншети. На гърдите му се перчеше голяма перлена игла, а по пръстите му блестяха диаманти и разни други скъпоценни камъни. Ръцете му бяха големи, много големи, стъпалата — също, а носът… о, какъв нос! Той можеше да произхожда единствено от някоя надарена с великански нос индианска майка и някой още по-надарен в това отношение арменски баща, като е бил изшмиргелен после от двете страни до такава степен, че останал само тънкият преграден хрущял. На фона на този нос лишените от мигли, нахални очички се явяваха прекалено малки. Лицето беше тясно. Главата наподобяваше тази на птица, но по никой начин някой дързък орел, а само един огромночовков тукан.