Наследниците на Винету
- Автор: Май Карл
- Серия: winnetou #4
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Калем 90, Гея-Либрис
- ISBN: 954-434-032-7
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Наследниците на Винету». Краткое содержание книги:
Опаковането тръгна доста по-бързо, отколкото си мислехме. Господата от комитета имаха добрината да ни предоставят няколко от своите handes на помощ, така че тъкмо бяхме готови за потегляне, когато Ашта-майка и Ашта-дъщеря се завърнаха от гората с Паперман. Те идваха ръка за ръка — той в средата, воден от двете страни от майката и дъщерята. Неговото старо, мило лице сияеше с израза на дълбока, чиста, свещена радост. Виждайки мулетата натоварени, нас да стоим при конете, а Младия орел вече седящ на седлото, той възкликна удивено:
— Каква е тая работа? Да не би да се каните да тръгвате?
— Да, тръгваме — отговорих. — Качвайте се!
— Невъзможно! Аз обещах да остана!
— Тогава останете! Човек трябва да спазва думата си! Ние пък обещахме да напуснем Нъгит Тсил, и то веднага.
— На кого?
— На джентълмените там.
Посочих господата от комитета.
— Били сме твърде брутални! — прибави Хариман Ентърз, давайки воля на гнева си.
— Не достатъчно деликатни, фини, дискретни! — допълни Себюлън. — Та са на мнение, че мистър Бъртън не е подходящ за мястото, на което се намират!
— Та това е една направо безсрамна грубиянщина! — кипна Паперман. — Мистър Бъртън е джентълмен, какъвто тук сред нас навярно никой…
— Стига! — прекъснах го аз. — Кому сте обещал да останете?
— На тези две лейди.
— Колко да останете?
— Не бе казано. Но определено се имаше предвид поне до утре. Ние имаме толкова много да си разказваме! Наистина ли трябва да тръгвате, наистина?
— Да, непременно! Вие, разбира се, можете да останете и утре да тръгнете след нас!
— Каквоо? Да ви оставя сами, вас и мисис Бъртън? Че тогава бих бил най-големият негодяй, който може да съществува! Не, не! Ще яздя с вас! Ще помоля лейди да ми върнат думата! Те ще го сторят, сигурно, сигурно! Защото им обещавам скоро, много скоро пак да се видим!
Той им целуна ръце по мечешки, но с трогателна нежност, и се запъти към вече оседланото си муле. Тогава майката изпъна ръст и запита с висок, извисяващ се над целия плац глас:
— Какво се е случило тук? Искам да го знам, аз, жената на Вакон, неподкупният, който отказа да стане член на този комитет! Кой ще ми каже, кой?
— Ще ти каже онзи, който идва там — отговори дъщеря й, посочвайки Младия орел, който бе подкарал коня си с танцуващи стъпки към мястото, където стояха двете.
Стигайки до тях, той извика с надалеч чуващ се глас:
— Аз съм винету от племето на апачите. Връщам се от селищата на бледоликите у дома, към местата на моите деди. Наричат ме Младия орел…
— Младия орел… Младия орел… Младия орел! — зашушука се от уста на уста.
Хората знаеха името, макар неговият носител да бе още толкова млад на години. Той продължи:
— Заявявам от името на всички винету от племето на апачите, че този комитет не е достоен да разреши големия въпрос, пред чието решение сме застанали! Ударът по лицето бе напълно заслужен и единствено правилният отговор, който можеше да има! Получи го не само Антоний Пейпър, а целият комитет. Аз казах. Хоуг!
Той дигна коня на задните крака, за да напусне мястото.
— И ти ли искаш да тръгваш? — попита Ашта.
— И аз ли? Преди всичко аз! Но ние пак ще се видим — отговори той.
Тези два въпроса и отговорите бяха изречени не на английски, а на апачески. Майката добави с по-тих тон:
— Ти си любимец на Вакон, моя съпруг. Ще видиш и него на Маунт Винету. Може би още преди дните на изложбата ще отидеш при Тателах Сатах?
— Надявам се.
— Тогава му кажи, че Ашта, жената на Вакон и дъщерята на най-великия медицинман на сенеките, стои с всички жени на червената раса на негова страна в борбата срещу безразсъдството.
— Благодаря ти от негово име. Но как стана тъй, че въпреки това яздите с този комитет на безразсъдството?
— Случайността ни събра с тях. Те се лепнаха за нас, макар да не го желаехме. Искат да узнаят какво ще се съвещаваме и решим на нашия кампмитинг на Маунт Винету. Ние не им казваме. А на теб предоставяме нашия приятел и спасител и те молим да бдиш над него. Кой е бледоликият, който се намира при теб със своята скуав?
— Паперман не ви ли каза?
— Не. попитахме го, ала той премълча. Но изглежда много уважава тези двамата, много.
Аз бях толкова близо с коня си до тях, че слушах думите им. Майката смяташе, че аз, белият, не я разбирам. Младия орел ми метна въпросителен поглед. Много му се искаше да каже на двете жени кой съм. Дадох му разрешение с клепачи. Тогава той подтикна коня си още една крачка към тях и произнесе: