Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]

13.

Слънцето едва се бе изкатерило над хоризонта, когато лейди Катилара се появи с гръм и трясък, готова да придружи Иста до храма за сутрешната молитва, както и на дамското състезание по стрелба с лък и обяда след това.

— Боя се, че вчера се пресилих. Снощи ме втресе и не спах добре. Днес смятам да остана в стаите си и да си почина. Моля, не се смятайте задължена да ме развличате всяка минута, маршеза.

Лейди Катилара снижи поверително глас:

— В интерес на истината, градчето ни едва ли може да предложи много развлечения. На границата сме и хората ни са груби и простовати също като задачата, която изпълняват за царството. Аз обаче писах на баща си — Оби е вторият най-голям град в Карибастос след седалището на самия провинкар. Сигурна съм, че за татко ще е изключителна чест да ви приеме там по начин, който съответства на ранга ви.

— Засега не съм в състояние да пътувам където и да било, но когато възстановя силите си, ще се радвам да спра в Оби по пътя към дома. — По-малко изложен от Порифорс на пограничните опасности и с много по-голям гарнизон, неволно си помисли Иста. — Това е решение за друг ден.

Лейди Катилара кимна разбиращо, но изглежда, се зарадва на съгласието й, макар и изказано по толкова неангажиращ начин. „Да, мога да си представя колко ще ти олекне да ме отпратиш другаде. На теб или… на нещо друго“. Иста се вгледа в нея.

Външно маршезата изглеждаше както винаги, цялата в мека зелена коприна и светъл лен върху тяло, от което се излъчваха женствени обещания. Вътрешно…

Иста погледна към Лис, която чакаше, изгаряща от нетърпение да довърши прическата й и да й помогне с горните дрехи. Душата на цялостния човек биваше в единение с тялото му, духът, облечен в непрозрачната материя, която го е породила и го храни, и така почти толкова невидим за второто зрение, колкото и за очите. Със сегашното си божествено усилване на чувствителността, Иста смяташе, че е способна да долови не толкова интелекта или чувствата, а по-скоро състоянието на самата душа. Душата на Лис бе ярка, игрива, цветна от кипящи енергии и съвършено балансирана около центъра си. Слугинята, която чакаше да отнесе водата за миене, имаше по-спокойна душа, помрачена донякъде от петънце негодувание, но също толкова в единение с всичко останало у нея.

Духът на Катилара беше най-тъмният и най-плътният, врящ от напрежение и потиснати тревоги. Под повърхността му дебнеше друга граница, още по-тъмна и стегната, като мънисто от червено стъкло в чаша с червено вино. Тази сутрин демонът изглеждаше още по-свит в себе си от снощи. Криеше ли се? От какво?