Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]

Като игнорира за миг очевидното, тя се опита да вникне в неспокойната светлина, да разчете някакъв модел или послание в нея. Най-яркият светлик се бе събрал над слабините му, временно, но възелчета светлина трептяха над пъпа, устните, челото и сърцето. При устните и челото светлината беше най-слаба. Иста бе сигурна, че сега Илвин е по-слаб, отколкото го бе видяла в първия си сън, бузите му бяха по-хлътнали, ребрата… тогава не бе видяла ребрата му, но сега определено можеше да ги преброи. Очертанията на тазовите кости изпъкваха под кожата. Тя плъзна пръст по тях и спря.

Той помръдна, едва доловимо — слаби, но явни страстни потрепвания… или ехото от подобни движения може би, пробягали през трептящата бяла линия като вълна, която се връща от далечен бряг? Изнизаха се минути, в които Иста можеше да преброи туптенията на сърцето си. Можеше да преброи неговите. Забързаха се. За пръв път устните му помръднаха, но от тях излезе само тих стон.

Внезапно напрежение в мускулите, силно потрепване, ярък изблик светлина и после всичко свърши. Студеният огън се ливна хаотично над тялото му, после намери стария си център над превръзката точно под сърцето и запулсира по познатия й вече начин. Изпомпвайки… какво?

Плътта му придоби стария си, смущаващо мъртвешки вид.

— Такаа — прошепна Иста. — И това ако не е… интересно.

Мъдростта и дори знанието все още й бягаха. Е, някои аспекти на току-що видяното бяха повече от ясни. Други… не бяха.

Тя загърна внимателно предниците на робата му, завърза колана. Зави го с чаршафа като преди. Огледа трептящата линия светлина. Спомни си как я беше сънувала.

„Смея ли?“

Определено нямаше да постигне нищо с гледане. Вдигна ръка над линията. Спря.

„Горам, на теб трябва да благодаря за това“.

Приседна на леглото и се наведе. Допря устни до устните на Илвин, после задълбочи целувката. Затвори ръка.

Светлината изригна.

Очите му се отвориха; той пое в гърдите си дъха й. Иста се подпря на една ръка до главата му и се взря надолу в очите, тъмни, каквито ги помнеше от виденията си. Ръката му се раздвижи, плъзна се към тила й и се зарови в косата й.

— О. Това вече е по-приятен сън. — Глас здрачен като стар мед, мек акцент с нотки на севернорокнарийски — много по-богат, отколкото го беше запомнила от съня. На свой ред той я целуна, предпазливо в началото, сетне по-уверено — не толкова повярвал, колкото замаяно отхвърлил нуждата да повярва.

Тя отвори ръка. Светлината се поднови, вдигна се на спирала от него и се стрелна по пътя си навън. С болезнена въздишка той пак потъна в несвяст, клепачите му не успяха да се затворят докрай. Проблясъкът под ресниците му изглеждаше още по-неестествен заради неподвижността на очите му. Тя нежно ги затвори вместо него.

Нямаше никаква представа какво е направила току-що, но светлинната линия се беше стопила по цялата си дължина, или поне докъдето Иста можеше да я види. Беше ли угаснала и в другия си край? И ако беше така… дали някой друг не беше припаднал на свой ред? Арис? В обятията на Кати?