Грешница на любовта
- Автор: Смит Барбара Доусон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Грешница на любовта». Краткое содержание книги:
И всичко това беше негово.
Тя пристъпи към него, притисна се плътно към тялото му и му се усмихна.
— Моля те. Сега ще ме сложиш ли на леглото?
Графът я положи върху ленените чаршафи. Вече не можеше да стои, без да я докосва. Ръката му се плъзна по копринения й чорап и стигна до също толкова мека плът… до женска топлина… и влага… до тайните на женствеността й.
Изабел се напрегна, но само за миг. Тя въздъхна и се разтвори изцяло пред него, като се притискаше към пръстите му. Когато той намери най-чувствителното й място, тя започна да извива тяло под него и се вкопчи във врата му.
— О… господи… моля те…
Той се наслаждаваше на удоволствието й, сякаш го изпитваше сам. Изабел беше толкова дребна, толкова деликатна, сякаш създадена, за да бъде обичана. Гореща кръв бушуваше във вените му. В момента за него беше най-важно тя да стигне до върха.
Нетърпеливите й ръце се плъзгаха по тялото му и се вкопчваха в разтворената му риза. Бедрата й се надигаха към него.
— Да. О, да. О, Керн… Това е прекрасно… Обичам те.
Думите й поляха като топъл дъжд пресъхналата му душа, тя прошепна името му още веднъж и потръпна конвулсивно под пръстите му.
„Обичам те.“
Възбудата на Керн стана непоносима. Той разкопча панталоните си, захвърли ги встрани и се отпусна върху мекото тяло на Изабел. Когато тя хвана с ръка пулсиращото му копие, той за малко щеше да загуби битката за самообладание. Ръката й го поведе към входа на рая и с един силен тласък той срещна някаква преграда и я проби.
Изабел се вцепени, ноктите й се забиха в гърба му, а викът й бе приглушен срещу гърдите му. Графът замръзна на мястото си.
— Изабел?
Той погледна надолу към нея, видя изненадата, изписана на лицето й, и разбра всичко. Той й беше първият. Тази истина го изненада и го изпълни с чувство на мъжки триумф.
— Сега си моя. Моя. — Гласът му беше надебелял и гърлен, изпълнен с чувство, което беше твърде ново за него, за да може да го определи.
Керн улови лицето й между дланите си и я целуна страстно. След това вече не можеше да се въздържи и се заби дълбоко в нея. Чувственото търкане го приближаваше все по-близо до тъмнината, която сега желаеше с цялата си душа, към черния водовъртеж, от който нямаше спасение. Тя започна да се движи в ритъм с него, по-бързо и по-бързо, като извиваше тялото си към неговото. Тихите й стонове подклаждаха треската му и когато тя извика от щастие, той изля семето си в нея, гмурна се не в тъмнина, а в светлина, която беше толкова ярка, че изпълни сърцето му с радост.
Керн остана да лежи прегърнал Изабел, докато дишането му постепенно се успокои. След това се претърколи и легна по гръб, като я придърпа почти върху себе си.
Искаше му се да се разсмее, но не подигравателно, а от щастие. Тежестта в гърдите му беше изчезнала и сега той чувстваше само безмерна топлина и нежност към жената в прегръдките си.
Гъстата й коса се спускаше по раменете й и падаше върху него, сякаш за да ги свърже в едно. Изабел беше опряла буза във вдлъбнатината на рамото му и пръстите й се плъзгаха лениво по врата му. Кожата му пламваше всеки път, когато тя го докоснеше и чувството беше смес от възбуда и еуфория. Откога не се беше чувствал толкова доволен?
„Обичам те.“
Сърцето му се изпълни с копнеж, който той не можеше да проумее. Графът се зачуди дали тя беше казала истината, или това бяха думи, изречени в момент на страст. Страстта беше нещо ново за Изабел и тя лесно можеше да я обърка с по-дълбоки, по-трайни чувства. Също както и той можеше да обърка нежността, която изпитваше към нея, с нещо по-силно и трайно.
Керн си наложи да не мисли за това. Все още не беше готов да мисли за бъдещето. Сега искаше само да се наслади на мига.
Той погали копринената плът на гърба й, доволен от начина, по който се бяха развили събитията. Дължеше на Изабел едно извинение за това, че неоснователно я беше приравнявал с майка й. Но как можеше да се извини за това, че я беше любил, след като му се искаше да изкрещи от радост? Той беше първият, единственият й любовник.
— Девствената Венера — измърмори графът.
Пръстите й замръзнаха. Тя вдигна глава и го погледна изпитателно. Зачервените й устни и разрошената й тъмна коса показваха, че Изабел беше една напълно задоволена жена.
— Аз не съм една от богините — каза бавно тя. — Затова и не използвам името.
— Вече знам това. — Той целуна върха на носа й. — И се радвам, че е така.
— Аз пък осъзнавам какво съм изпуснала — продължи тя. — Целомъдрието е твърде надценено.
— Безбрачието също. — Тя все още изглеждаше уязвима, така че той си призна: — Изабел, противно на мнението ти за господата, преди теб съм имал само една жена. При това тя ми беше подарък за четиринайсетия рожден ден. От баща ми. — Той не можа да сдържи резкия си тон при последните думи.