Грешница на любовта
- Автор: Смит Барбара Доусон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Грешница на любовта». Краткое содержание книги:
Тя влезе бавно в спалнята. Синята й рокля подчертаваше бялата й кожа. Тя гледаше към бъркотията, сякаш не вярваше на очите си. Но когато се обърна към него, той видя, че тя отново издигаше защитните стени около себе си — раменете й се изправиха, а погледът й стана предизвикателен.
— Хайде, направете го — каза Изабел. — Кажете го и да свършваме. Кажете ми, че аз съм виновна за това тук.
Точно това трябваше да направи — да я обвини, че беше провокирала убиеца. Но когато забеляза лекото потрепване на долната й устна, графът усети как отношението му се смекчава.
— Обвиненията са безсмислени. Предпочитам да насоча енергията си към откриването на човека, който е бил тук снощи.
— И може би си мислите, че той е решил да ни улесни и ни е оставил визитната си картичка? — Изабел поклати глава. — Тук няма нищо. Той е унищожил всичко, което принадлежеше на майка ми.
Керн потисна желанието да пропъди тъгата й.
— Тогава да започнем разчистването. Има вероятност да намерим нещо, което да го уличи. — Той разчисти едно място в ъгъла на стаята и захвърли там изцапаните с мастило документи. — Всичко, което е повредено толкова, че не може да бъде възстановено, ще слагаме на тази камара. Ако намерите нещо необичайно, покажете ми го.
Докато вдигаше едно паднало на пода перо той забеляза, че Изабел стоеше съвсем неподвижно, със скръстени върху гърдите си ръце. Изражението й привлече вниманието му. Тя оглеждаше стаята и внезапно графът се запита какви ли спомени й навяваше това вулгарно място. Вярно, че Изабел беше израснала в провинцията, но все пак беше посещавала майка си от време на време. Може би двете бяха разговаряли, докато Аврора беше оправяла тоалета си или се беше обличала за поредната вечер на забавления. Може би тук Аврора беше давала на дъщеря си съвети как да задоволява мъжете.
Венера, богинята на любовта.
Керн бе обзет от необясним гняв. Аврора сигурно беше планирала от самото начало дъщеря й да упражнява същата професия като нея. Но колкото и да проклинаше Аврора за това, че беше покварила едно малко момиче, той изгаряше от желание да провери уменията на Изабел.
Двамата бяха сами. Вратата беше затворена. Само на няколко крачки от тях се намираше огромното легло с огледалото в таблата. Можеше да я хвърли на него, да вдигне роклята й и да се потопи в мекотата й…
— Е? — тросна се той по-рязко, отколкото искаше. — Не стойте така.
Тя се наведе, вдигна едно счупено ветрило и го сложи върху купчината документи в ъгъла. След това започна да събира дрехите, които бяха разхвърляни по пода. Грациозните й движения го омагьосваха. Графът можеше да прекара часове, като я гледа и се наслаждава на сянката между гърдите й, когато тя се наведеше, на извивката на задника й, когато вървеше, на деликатните й глезени, когато роклята й се повдигнеше и ги откриеше.
Без да сваля поглед от Изабел, той се опита да върне перата обратно на мястото им и заби едното в дланта си. Едва се сдържа да не изругае. Толкова за наблюдателността му.
Наложи си да престане да я гледа и се концентрира върху сортирането на вещите с надеждата да намери нещо значително — може би копче за ръкавела или изгубена ръкавица. Дикенсън ли беше идвал тук миналата нощ? Или лорд Реймънд?
Керн продължи да се движи из стаята, като събираше нещата, които бяха принадлежали на Аврора — обувки, сребърни четки и дантелени жартиери. Тях той нареди на втора купчина до стената. Не преставаше да се оглежда за нещо необичайно — не че копринените чорапи и женското бельо бяха нещо обичайно за него.
И тогава го видя.
Малкият пурпурен предмет лежеше под леглото, близо до единия му крак. Графът го вдигна и го завъртя между пръстите си.
— Погледнете това.
Изабел отиде бързо до него. Тя се наведе над ръката му, толкова близо, че Керн долови аромата на дъжд в косата й.
— Копче — каза разочаровано тя.
— Да, копче, което може да е паднало от мъжка жилетка.
Тя взе копчето от ръката му и го огледа внимателно.
— Не, мисля че е от роклите на Мини. Тя влиза тук от време на време, за да бърше праха. Ще й го върна.
Изабел остави копчето на масата до леглото и коленичи, за да събира свещите, книгите и документите, които бяха изхвърлени от чекмеджетата.
— Къде беше баща ви миналата нощ? — попита тя през рамо.
— Вкъщи — отговори разсеяно Керн, докато вдигаше една черна долна риза, която беше толкова тънка, че ръката му се виждаше през плата. Въображението му нарисува картина на Изабел, облечена в тази дреха. Тя щеше да се появи пред него в цялото си великолепие… пълни гърди… изящни бедра… тъмен венерин хълм…