Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
Едва тогава усети колко бе уморен. Виргиния живееше на последния етаж, третия, и краката му се тътреха по стъпалата като тежки топузи. Надяваше се тя да си е у дома, да е добре, искаше му се да потъне в кожения й фотьойл и просто да си почине на мястото, за което в момента копнееше. Пусна камъка в джоба си и позвъни на вратата й. Изчака малко. Пак звънна.
Тъкмо започваше да наглася кутията върху бравата на вратата, и дочу тихи стъпки отвътре. Дръпна се назад. Стъпките спряха. Тя стоеше до вратата, от другата страна.
— Кой е?
Никога, никога преди не беше питала кой звъни. Натискаш звънеца, чуваш крачките й: троп, троп — и вратата се отваря. Влизай, влизай. Той се прокашля.
— Аз съм.
Пауза. Чуваше ли дишането й, или си въобразяваше?
— Какво искаш?
— Само да проверя как си.
Нова пауза.
— Не съм добре.
— Може ли да вляза?
Той чакаше. Стискаше кутията бонбони с две ръце като глупак. Чу се изщракване, когато завъртя секретната брава, дрънчене на ключове в другата заключалка. Още едно издрънчаване — откачи веригата на вратата. Натисна дръжката и вратата се отвори.
Той неволно отстъпи още назад, удари си кръста в ръба на парапета. Виргиния стоеше на прага. Приличаше на мъртвец.
Освен подутата буза лицето й беше цялото изринато, а очите й изглеждаха все едно имаше най-ужасен махмурлук. Склерите й бяха нашарени с мрежа от червени нишки, а зениците й почти не се виждаха. Тя кимна.
— Видът ми е ужасен.
— А, не. Просто… помислих… може ли да вляза?
— Не. Нямам сили.
— Ходи ли на лекар?
— Ще отида. Утре.
— Да. Ето, аз…
Подаде й кутията с бонбони, която през цялото време бе държал пред себе си като щит. Виргиния я прие.
— Благодаря.
— Нещо не бих ли могъл да…
— Не. Ще се оправя. Само трябва да си почина. Нямам сили да стоя права. Ще се чуем.
— Да. Аз ще…
Виргиния затвори вратата.
— … дойда утре.
Отново дрънчене на ключалки и вериги. Той остана навън, увесил ръце. После се приближи до вратата и долепи ухо. Чу да се отваря шкаф, бавни стъпки в апартамента.
Какво да правя?
Не беше негова работа да я принуждава да върши нещо, което не желае. Но ако зависеше от него, би я завел в болницата още сега. Ами добре. Реши да дойде пак утре сутринта. Няма ли подобрение, ще я заведе в болницата независимо дали тя иска, или не.
Лаке заслиза бавно по стъпалата. Толкова беше уморен. Когато стигна последната площадка преди външната врата, той седна на най-горното стъпало и подпря глава на ръцете си.
Аз съм… отговорен.
Светлината угасна. Гърлото му се сви и той рязко си пое дъх. Просто угасва автоматично. С таймер. Седнал в тъмното на стълбището, той извади внимателно камъка от джоба на палтото си, хвана го с две ръце, втренчил поглед в мрака.
Ела де, си каза. Ела.
Виргиния затръшна вратата пред умолителната физиономия на Лаке, заключи и сложи веригата. Не искаше той да я вижда. Нито някой друг. Коства й огромни усилия да произнесе няколкото думи с почти нормален вид.
Състоянието й бързо се влошаваше, след като се върна от ИКА. Лотен й помогна да се прибере и в своето замаяно състояние Виргиния просто се примири с болката от дневната светлина в лицето. По-късно вкъщи се погледна в огледалото и видя стотиците мехурчета по кожата на лицето си и външната част на дланите. Изгаряния.
Поспа няколко часа, събуди се след смрачаване. Тогава гладът се беше видоизменил в безпокойство. Пасажи истерично пляскащи бодливки се блъскаха в кръвообращението й. Не беше в състояние да лежи, да седи, да стои. Обикаляше неспирно из апартамента, чешеше се по тялото, взе студен душ, за да притъпи нервното чувство, което не я оставяше на мира. Нищо не помогна.
Беше неописуемо. Напомняше й за онзи път, когато на двайсет и две години получи известие, че баща й е паднал от покрива на вилата им и си е счупил врата. И тогава не я свърташе по същия начин, сякаш на земята нямаше нито едно местенце, където да поспре, където да не изпитва болка.
И сега беше същото, но по-лошо. Безпокойството, страхът не секваха и за миг. Блъскаха я из жилището, докато остана без сили, седна на стол и захлупи глава на кухненската маса. В отчаянието си взе две приспивателни и ги прокара с глътка бяло вино, което имаше вкус на помия.