Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
Измъкна пръста от устата си и го погледна. Беше мокър от слюнката, кръвта се процеждаше и се разреждаше като акварел във вода. Погледна скаридите в кашона. Стотици заледени светлорозови телца. И очи. Черни точици сред бялото и розовото, звездно небе наобратно. Пред очите й затанцуваха фигури, съзвездия.
Земята се завъртя около оста си и някой я удари по тила. Пред очите й се появи бяла повърхност с паяжини в ъглите. Разбра, че лежи на пода, но нямаше сили да се надигне.
В далечината чу гласа на Берит:
— Боже мой… Виргиния…
Йони обичаше да се навърта около големия си брат. Поне докато гадните му приятели ги нямаше. Джими движеше с някакви от Рокста и Йони доста се страхуваше от тях. Една вечер преди години дойдоха в техния двор да търсят батко му, но не искаха да се качат и да позвънят. Когато Йони им обясни, че той не си е вкъщи, казаха да му предаде съобщение.
— Светни брат си, че ако не цъфне с кинти до понеделник, ще му стегнем тиквата в менгеме… знаеш ли к’во е?… окей… и ще въртим ей така, докато кинтите му се посипят от очите. Можеш ли да му предадеш? Добре. Казваш се Йони, а? Чао, Йони.
Йони предаде съобщението и Джими кимна, каза му, че знае. После от портмонето на майка им изчезнаха пари и тя направо пощуря.
Напоследък Джими не се задържаше вкъщи. Като че ли нямаше място за него след появата на най-малката сестричка. Йони вече имаше две по-малки братчета и май не им трябваха повече деца. Обаче майка им срещна някакъв и… ето резултата.
Поне Йони и Джими бяха от един баща. Сега работеше на нефтена сонда в Норвегия и не само плащаше доста голяма издръжка, а дори притуряше отгоре да компенсира за по-раншните години. Майка им го благославяше, да, дори на няколко пъти плака за него, когато беше пияна. Твърдеше, че такъв мъж никога вече няма да намери. За първи път, откак Йони се помнеше, вкъщи не се говореше непрестанно за безпаричие.
Седяха в пицарията на площада в Блакеберг. Сутринта Джими се вясна вкъщи, двамата с майка им се издокараха, той взе Йони и излязоха. Джими поръси пицата си с подправките, нави я, хвана голямото руло в ръка и започна да яде. Йони ядеше пицата си по обичайния начин и реши следващия път, когато не е с брат си, да опита като него.
Както дъвчеше, Джими кимна към превръзката на ухото му.
— Кофти работа.
— Да.
— Боли ли?
— А, не.
— Мама вика, че край. Нямало да чуваш с това ухо.
— Ами. Не знаеха. Може да се оправи.
— Хм. Та добре ли те разбрах? Значи оня просто хванал някакъв тъп клон и те халосал по главата?
— Ъхъ.
— Да му се не види. И? К’во смяташ да правиш?
— Не знам.
— Нужда от помощ?
— … Хм, не.
— А? Щото да викна няколко приятелчета и ще му разкажем играта.
Йони откъсна от пицата си голямо парче със скариди, любимата му част, налапа го и задъвка. Не. Не искаше да въвлича и бандата на Джими, можеше съвсем да прецакат нещата. И все пак се усмихна при мисълта как Оскар щеше да напълни гащите, ако Йони се появи в двора му с Джими и примерно онези от Рокста. Поклати глава.
Джими остави в чинията навитата на руло пица и погледна Йони в очите.
— Добре, но ще ти кажа нещо. Ако само още веднъж, значи… — изпука пръсти и сви юмрук. — Ти си ми брат, няма някакъв тъпак да идва и… Само още веднъж да е посегнал, и изобщо няма да те питам. Ще го науча аз него. Окей?
Джими протегна свития си юмрук през масата. Йони сви своя и ги удариха. Готино чувство. Че го е грижа. Джими кимна.
— Ясно. Нося ти нещо. — Той се наведе под масата и вдигна торбата, която разнасяше от сутринта. Извади от нея тънък албум за снимки. — Бащата намина миналата седмица. Пуснал си брада, едва го познах. Донесе това.
Джими подаде албума на брат си. Той си избърса пръстите със салфетка и го отвори.
Снимки на деца. На майка им. Може би десет години по-млада. И мъж, у когото разпозна баща си. Той люлееше децата на люлка. На едната снимка носеше твърде малка каубойска шапка. Джими, на около девет години, стоеше до него с пластмасова пушка в ръце и кисела физиономия. Малко момченце, явно Йони, седеше на земята и ги гледаше ококорено.
— Остави ми го до следващото идване. После ще си го вземе, каза, че е… уф, как го каза… „най-ценното ми нещо“ беше май. Помислих си, че може и на теб да ти е интересно.