Покани ме да вляза

А когато баща му се заспуска по дългия склон към стария кей и взе леко да намалява, скоростта на Оскар стана по-висока от тази на мотопеда, та се налагаше да позадържи внимателно, за да не разхлаби въжето. Иначе щеше да последва рязко дръпване, когато склонът станеше по-полегат и мотопедът набереше скорост.

Баща му стигна кея и изключи от скорост, после удари спирачката. Оскар още се носеше и за миг си помисли: пускаш въжето и продължаваш… Напред през кея право към черната вода. Но накрая направи рало и спря на няколко метра от края на кея.

Постоя така задъхан, гледаше водата край брега. Ако стегне лед, може да се ходи пеша до Ветьо на другия бряг. Или тук разчистваха леда? Оскар не си спомняше, защото от години не беше се случвал чак такъв студ.

Когато гостуваше на баща си през лятото, той имаше навика да лови херинга на този кей. На плувка със стръв. Попаднеше ли на пасаж, можеше да налови до няколко килограма с необходимото търпение, най-често обаче хващаше десет-петнайсет парчета. Колкото за вечеря за двамата, а малките рибки оставаха за котката.

Баща му се приближи.

— Добре стана, а?

— Ъхъ. Само дето ските затъват.

— Да, малко е пръхкав. Трябва да се утъпче. Да вземем например талашитена плоскост и да я вържем отзад за тежест. Ако пък седнеш отгоре да я притискаш…

— Искаш ли?

— Не, да оставим за утре. Стъмва се вече. По-добре да се прибираме и да се оправяме с патицата, ако искаме да вечеряме.

— Хайде.

Баща му зарея поглед над водата, за миг остана безмълвен.

— Виж, мислех си нещо.

— Да?

Започва се. Майката на Оскар каза, че категорично му е заръчала да поговори с него за случая с Йони. Всъщност и Оскар искаше да поговорят. Баща му беше на безопасно разстояние от тях, бездруго не можеше да се намеси. Баща му се поизкашля подготвително. Издиша поетия въздух. Погледна над водата. И каза:

— Ами не знам… ти имаш ли кънки?

— Не. Не ми стават.

— А? Не? Ако се заледи тази зима, а като гледам… добре е да имаш. Аз имам.

— Едва ли ще ми станат.

Баща му изсумтя или се позасмя.

— Да де… момчето на Йостен има някакви, дето са му умалели. Трийсет и девети. Ти кой номер носиш?

— Трийсет и осми.

— Ами с вълнени чорапи, нали… Ще го питам дали ще ти ги даде.

— Супер.

— Да. Аха. Ще си тръгваме ли?

Оскар кимна. Може би по-късно ще говорят. А това с кънките е хубаво. Ако баща му успее утре да ги вземе, Оскар ще може да си ги занесе в града.

Отиде с късите ски да хване въжето, дръпна се назад да опъне въжето, даде знак на баща си и той запали мотопеда. Изкачваха склона на първа. Мотопедът така ръмжеше, че стреснати врани се разхвърчаха от боровете.

Оскар се плъзгаше бавно нагоре, като на лифт, изправен, с изпънати крака. Не мислеше за нищо, само насочваше ските в проправените бразди, за да не затъват в снега. Докато напредваха към вкъщи, започна да се смрачава.