Покани ме да вляза

Добре. Оставаше само да чака.

Може би всеки момент щеше да дойде възрастна жена с измъчен вид. Жена пилот. Тайно прекалила с малките шишенца алкохол на борда, та започнали да й се привиждат зелените човечета и я уволнили. Сега по цял ден си е вкъщи с кучетата. Съседът обаче все още е влюбен в нея.

Така си прекарваше дежурствата Мод.

Понякога се упрекваше за играта си, защото й пречеше да взема хората насериозно. Но не успяваше да се сдържи. Така че сега очакваше свещеник, любител на лъскавите спортни коли, който обичаше да качва стопаджии, за да ги наставлява и спасява душите им.

Мъж ти жена? Млад или стар? Как ли изглежда?

Мод подпря брадичка на китките си, погледна към фоайето. Тази вечер нямаше много хора. Посещенията при приетите пациенти бяха приключили, а новите от събота вечер, в повечето случаи с контузии, свързани така или иначе с алкохола, се приемаха в спешното.

Въртящата се врата се задвижи. Сигурно е свещеникът със спортната кола.

Обаче не. Това беше един от редките случаи, когато нямаше нищо общо. Дете. Слабичко малко момиче на десет-дванайсет години. Мод започна да си измисля поредица от събития, след които в крайна сметка детето ще стане жена пастор, но бързо се отказа. Момиченцето изглеждаше толкова нещастно.

Отиде до голямата схема с разноцветно означени посоки и отделения в болницата. Малцина възрастни успяваха да я разгадаят, как би могло едно дете да се справи?

Мод се наведе през плота и тихо подвикна:

— Нещо да помогна?

Малката се обърна към нея и се усмихна свенливо, след това отиде на рецепцията. Косата й беше мокра, бели снежинки, още неразтопени, блестяха тук-там в черната й коса. Тя не сведе поглед, както децата често правят пред непознати — не, тъмните натъжени очи гледаха право в очите на Мод, докато вървеше към нея. В главата на Мод проблесна мисъл, толкова ясна, сякаш я беше чула.

Трябва да ти дам нещо. Но какво?

И по най-глупав начин взе да прехвърля наум какво имаше в чекмеджетата на бюрото си. Химикалка? Балонче?

Детето се спря пред нея. Само шията и главата му се подаваха над плота.

— Извинете… търся татко.

— А. Той тук ли е приет?

— Да, не знам със сигурност…

Мод вдигна очи към входа, огледа фоайето и се взря в малката, която не носеше дори яке. Само черно вълнено поло, по което на светлината от рецепцията проблясваха капчици вода и снежинки.

— Ти сама ли си тук, миличка? Толкова късно?

— Да, аз… само исках да разбера дали е тук.

— Дай да видим. Как се казва?

— Не знам.

— Не знаеш?

Детето наведе глава, сякаш търсеше нещо на пода. Вдигна я и черните му очи бяха насълзени, а долната му устна трепереше.