Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
— Не, той… Той е тук.
— Миличка…
Сърцето й се сви и Мод побърза да прикрие жалостта си с действие: наведе се, извади рулото кухненска хартия от най-долното чекмедже, откъсна едно парче и го подаде на момичето. Ето че успя нещо да й даде, пък макар и къс хартия.
Момиченцето си издуха носа и си избърса очите по някакъв… възрастен начин.
— Благодаря.
— Ами тогава как… а какво му е?
— Той е… полицията го арестува.
— Значи е по-разумно там да попиташ.
— Да, но го държат тук. Болен е.
— От какво?
— Той… знам само, че полицията го държи тук. Къде може да е?
— Вероятно на последния етаж, но там е забранено да се влиза, ако нямаш… предварително разрешение.
— Исках само да разбера къде му е прозорецът, за да мога… не знам — и пак заплака.
Мод усети буца в гърлото. Значи иска да разбере, за да застане вън… в снега… и да гледа нагоре към прозореца на татко си. Мод преглътна.
— Ако искаш, да се обадя. Сигурна съм, че ще те…
— Не. Няма нужда. Разбрах. Сега ще мога… Благодаря. Благодаря.
Малката й обърна гръб и тръгна към въртящата се врата.
Боже мой, всички тези разбити семейства.
Тя излезе навън, а Мод остана да гледа подире й.
Нещо не беше наред.
Мод си припомни как изглеждаше момиченцето, как се движеше. Имаше нещо странно, нещо… Отне й половин минута да се сети. Момичето беше без обувки.
Мод подскочи и се втурна към вратата. Можеше да напуска рецепцията само в много изключителни случаи. Прецени, че този е такъв. Бутна нетърпеливо въртящата се врата: по-бързо де, по-бързо — и излезе на паркинга. Малката беше изчезнала вече. Какво да прави? Трябва да се свърже със социалните: не са проверили дали има кой да се грижи за детето, това бе единственото обяснение. Кой е баща му?
Мод се огледа на паркинга, но не откри момичето. Притича покрай болницата в посока към метрото. Никакво го нямаше. На връщане към рецепцията бързо премисляше на кого да се обади, какво да предприеме.
Оскар лежеше на леглото си в очакване на Върколака. Побесняваше от гняв и отчаяние. Чуваше откъм хола високите гласове на баща си и Яне, съпроводени с музиката от касетофона. „Братя Юп“. Оскар не долавяше думите, но знаеше песента наизуст.
След което групата започваше да имитира различни животни от фермата. Обикновено му се струваха смешни. Сега ги мразеше. Защото участваха. Пееха идиотската си песен на баща му и Яне, докато те се напиваха.
Знаеше точно какво ще стане.
До час-два щяха да изпият бутилката и Яне щеше да си отиде. След това баща му ще се помотае из кухнята, ще позалита, после ще му хрумне, че иска да си поговори с Оскар.
Щеше да влезе в стаята му, но вече нямаше да е татко му. А лигльо, смърдящ на алкохол, изпаднал в сантименталност и закопнял за обич. Ще вдигне Оскар от леглото. Да си приказват. Колко много обичал майка му, как обичал Оскар, а дали и гой го обича? Ще бръщолеви за всички несправедливости, извършени срещу него, и в най-лошия случай ще се разпали, ще се разгневи.
Никога не удряше, не. Но това, което Оскар виждаше в такива моменти, беше възможно най-големият ужас: не оставаше и помен от татко му — някакво чудовище се вселяваше у него.
Когато се напиеше, баща му се превръщаше в съвсем друг човек. Затова Оскар си го представяше като върколак. Както луната пробужда вълка у върколака, така алкохолът пробуждаше това същество у татко му.
Оскар взе един комикс за мечето Бамсе, опита се да чете, но не можеше да се концентрира. Чувстваше се… изоставен. След час, може би повече, щеше да остане сам с Чудовището. И единственото, което можеше да направи, бе да чака.
Запрати комикса към стената и стана от леглото, взе си портфейла. Билетите и двете бележки от Ели. Сложи листчетата едно до друго на леглото.
ДЕНЯТ ЩОМ ДОЙДЕ, РАДОСТТА СИ ТРЪГВА.
И сърчице.
ЩЕ СЕ ВИДИМ ДОВЕЧЕРА. ЕЛИ.
И второто.
ТРЯБВА ДА ВЪРВЯ. СМЪРТ ЧАКА МЕ, АКО ОСТАНА ТУК. ТВОЯ — ЕЛИ.
Вампирите не съществуват.