Снежния човек
- Автор: Несбё Ю
- Серия: harry hole #7
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 9789543572571
- Переводчик: Ева Кънева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Снежния човек». Краткое содержание книги:
Осло през ноември. Паднал е първият сняг. Момче на име Юнас се събужда през нощта и открива, че майка му я няма. Поглежда през прозореца и вижда на студената лунна светлина снежния човек, който по-рано същата вечер се е появил необяснимо в двора им. А около врата на снежния човек е увит розовият шал, който детето е подарило на майка си за Коледа.
Хуле прозира връзка между заплашително писмо до него и изчезването на майката на Юнас, вероятно и на още дузина жени, потънали в неизвестност все по първи сняг. Със задълбочаването на разследването усещането му, че е пионка в ужасяваща игра, става все по-осезаемо, а убиецът създава и постоянно променя правилата.
Свиреп, напрегнат, с брилянтно развити образи и просмукана от злокоба атмосфера, „Снежния човек“ е наелектризираща творба от един от най-добрите криминални автори на нашето време.
Хари взе якето си от закачалката.
— Катрине, отиди пак при Боргхил и поискай медицинските картони на пациентите. Кажи, че имаме право да ги разгледаме. Ако стане проблем, аз ще обера негативите. Проучи внимателно картона на Арве Стьоп. Има ли друго, защото тръгвам?
— Жената от квартал „Твайта“, Камила Лосиус, още е в неизвестност — осведоми го Бьорн Холм.
— Заеми се, Холм.
— А ти къде отиваш? — попита Скаре.
— Да уча покер — усмихна се дяволито Хари.
Заставайки пред апартамента на Сабото на седмия етаж в единствения жилищен блок на площад „Фрогнер“, Хари сякаш се върна в детските си години, когато през ваканцията всичките му приятели напускаха Опсал и Сабото оставаше последната му възможност да се отърве от скуката. Сабото — или Асбьорн Тресков, както беше кръщелното му име — отвори и изгледа сърдито Хари. И сега, и тогава Хари идваше при него само като е изчерпил всички други възможности.
Влязоха в жилище с площ трийсет квадратни метра. С малко снизхождение би могло да мине за малък апартамент с трапезария, съчетана с кухня, а при по-безжалостна равносметка представляваше боксониера с кухня. Вътре се носеше умопомрачителна смрад от бактерии, вегетиращи върху потни крака. Сабото бе наследил обилното потене от баща си. Той му бе завещал и прозвището, което му лепнаха, защото непрекъснато ходеше с дървени обувки, убеден, че дървото абсорбира неприятната миризма.
Вонящите крака на Сабото-младши имаха и положителен ефект: смрадта им доминираше над миризмата от натрупаните в мивката мръсни чинии, от препълнените пепелници и пропитите с пот тениски, проснати да се сушат по облегалките на столовете. Хари беше склонен да вярва на слуховете, че Сабото бил стигнал до полуфинал на Световното първенство по покер в Лас Вегас само защото миризмата на краката му подлудявала съперниците му.
— Забравихме се — отбеляза Сабото.
— Да. Радвам се, че ми отдели време.
Сабото се засмя, все едно Хари му бе разказал виц. Хари нямаше желание да удължава престоя си в апартамента, затова мина направо на въпроса:
— Защо е достатъчно да разобличаваш лъжците, за да си добър комарджия?
Явно и Сабото не възразяваше да прескочат редовните безсмислени реплики:
— Повечето хора си мислят, че покерът е игра, подчинена на статистиката, на изчисляването на шансове и вероятности. Ако обаче играеш на високо ниво, всички играчи знаят шансовете наизуст. Статистиката не помага. Онова, което отличава най-добрите, е способността да разгадават емоциите на противниците си. Учил съм се от „Гемблърс Чанъл“. Хващах го със сателитна антена. Записвах предаванията на касета и после разучавах внимателно блъфьорите. Пусках записа на забавен каданс и обръщах внимание и на най-дребните детайли върху физиономиите им, какво казват, какво правят, кое се повтаря. След дълги наблюдения стигнах до извода, че всеки играч си има особен жест, който прави машинално, когато блъфира. Един се почесва по дясната ноздра, друг прокарва пръст по обратната страна на картите. После тръгнах по турнири, убеден в победата. За мое съжаление моите жестове се оказаха още по-издайнически.
Горчивият смях на Сабото прозвуча като хълцане. Едрото му, безформено тяло се разтресе.
— Значи ако разпитам заподозрян пред теб, ще можеш да прецениш дали лъже?
— Не е толкова просто — поклати глава Сабото. — Първо, трябва да го гледам на запис. Второ, необходимо е да знам какви карти държи. Така, като върна записа назад, ще анализирам как се държи, когато лъже. Един вид да настроя моя детектор на лъжата. Нали знаеш как определят скалата на тези устройства? В самото начало молят изследваното лице да каже някаква истина, например го питат дали се казва еди-как си. После — да каже очевидна неистина. Така си осигуряват база за сравнение, въз основа на която да отчетат резултатите от детектора.
— Очевидна истина — промърмори Хари. — И очевидна лъжа. На видеозапис.
— Както ти казах и по телефона, не гарантирам нищо.
Хари откри Беате Льон в „House of Pain“, където тя прекарваше почти цял ден, докато работеше в Отдела за борба с грабежите. „House of Pain“ представляваше кабинет без прозорци, претъпкан с апарати за заснемане, преглеждане и обработване на записи от обири, за уголемяване на кадри и установяване самоличността на хора от зърнести снимки и от неясни записи на телефонен секретар. В момента обаче Беате работеше към Отдела за експертно-криминална дейност и беше в отпуск по майчинство.
Апаратите бръмчаха, а иначе прозрачнобледите бузи на Беате бяха пламнали заради сухия, нагорещен въздух в стаята.