Warcross

Е, да — изпъшквам накрая. — Намеците ти определено са били твърде тънки.

Усмивката му се завръща.

— Ще ти се реванширам — прошепва ми на ухо, а после пак ме целува. Зъбите ми закачливо захапват долната му устна. Хидео изръмжава от изненада, отдръпва уста от моята и ме целува по овала на лицето. Устните му се спускат по шията ми и по гърба ми полазват тръпки. Горещата му ръка се е пъхнала под пуловера ми и гали голия ми гръб, проследява линията на гръбнака ми. Усещам мазолите в основата на пръстите му, твърдия им допир по кожата ми. Един милион мисли се втурват през ума ми. Извивам се към него. Смътно осъзнавам, че съм се свлякла на канапето и сега главата ми е отпусната на облегалката, а тялото на Хидео се е притиснало тежко в моето и ме изтласква надолу. Устните му се спускат от шията към ключицата ми и ме целуват там, където минава татуировката, а след това и по оголеното рамо.

Най-неочаквано една чужда емоция си пробива път през страстната ни буря, една нишка на тревога от негова страна. И за мое разочарование Хидео полага последна целувка върху кожата ми. Въздъхва, измърморва едва чуто някаква ругатня в ухото ми и се отдръпва. Изведнъж ми става студено, все още ми се вие свят от онова, което се случи току-що. Бавно се подпирам на лакти и се втренчвам в него. Той ми помага да се надигна, а после задържа ръцете си върху моите. Връзката помежду ни потреперва изненадано, а после се успокоява и притихва.

— Въвличам те в нещо, за което не сме се разбирали — казва той най-сетне.

Поглеждам го намръщено, все още задъхана.

— Е, аз не се оплаквам. — Притискам се към него. — Ще намеря Нула. Ще си довърша работата, за която ме нае.

Той се взира в мен, а после тръсва глава и се усмихва. Предпазливият щит, който винаги поддържа около себе си, сега е паднал и излага на показ по-уязвимите страни на същността му. Има нещо, което иска да ми каже. По лицето му виждам как води вътрешна борба.

— Няма да те задържам повече тази вечер — казва той. Сърцето му пак се скрива зад щита. — Съотборниците ти сигурно искат да празнуват с теб.

След това се пресяга и изключва връзката. Внезапното отсъствие на емоциите и ехото на гласа му в главата ми ме карат да се почувствам празна. Миниатюрен бутон примигва в крайчеца на периферното ми зрение, трябва само да го натисна и ще ни свърже отново.

Опитвам се да кимна в знак на съгласие, за да не забележи разочарованието, изписано по лицето ми.

— Да — казвам. — Празненството. По-добре да се връщам.

Той ме целува по бузата.

— Утре ще поговорим — казва. Но още докато се отдръпва, разбирам, че нещо между нас се е променило завинаги.