Warcross

— Какво общо има това с Хидео? — питам в опит да се върнем към първоначалната му тема. — И той ли ти е фен?

— Композирам парче за него, за да му го подаря, след като всичко свърши — продължава Рен с безгрижен тон. — За благодарност, че ме включи във Военния набор. Искаше ми се да получа обратна връзка за парчето от някой, който познава добре Хидео. Да видя дали би му допаднало, нали се сещаш. — И щом го казва, ме поглежда с очакване. — Вие с него като че сте си дружки.

Той знае. Дали? Насилвам се да задържа усмивката си и свивам рамене.

— Така ли? — питам също тъй безгрижно.

— Поне всичките таблоиди шушнат за това.

Вглеждам се в него, не искам да се оставя да ме сплаши.

— Е, всички си имаме високопоставени приятели — отговарям, като се взирам в очите му. — Нали така?

Рен също се взира в моите непреклонно, а после най-сетне поглежда настрани.

— Ами, ето, прослушай го. Помощта ти ще ми е от полза.

В едно старо интервю Рен беше заявил, че не цени външните отзиви за работата си. А ето на, сега ми предлага слушалките си и аз въобще не знам как да разбирам това. Той ми се усмихва насърчително, посягам и поемам слушалките, а после си ги слагам на ушите.

Плътен бас, акомпаниран от самотна прекрасна цигулка над него и нещо, което звучи като камбанки. Обажда се женски глас: „Да разцепим Токио от нула до шейсет, йе, все едно изтича времето ни в този град“ — мърка тя. Докато слушам, поглеждам Рен. Парче за Токио.

А после чувам стих, от който ме удря ток:

„Да излезем с гръм и трясък, ѝе, време е да излезем с гръм и трясък.“

Това е същият трак, който се чу за секунда в Пиратското свърталище.

Той ми залага клопка. Поглеждам бързо Рен и забелязвам, че той наблюдава лицето ми с одобрително изражение. Той е композирал трака, който свиреше по време на играта от Черния кръст, а сега ми го пуска, за да види дали ми се струва познат. Съдейки по начина, по който ме гледа в момента, съм се издала, че съм чувала парчето и преди. А това означава, че той е наясно, че съм била в Пиратското свърталище по едно и също време с него.

Той знае, че го следя. Той знае, че наблюдавам Нула.

Рен си взема слушалките. Погледът му не се откъсва от мен.

— Смяташ ли, че ще се хареса на Хидео?

Сега думите му ми прозвучават злокобно и се мъча да си докарам вид, че това ни най-малко не ме засяга.

— Добро е. Може дори да го вкара в турнира догодина.

— Може да го вкара дори в тазгодишния финален турнир — казва Рен и ми се усмихва. — Трябва да излезем с гръм и трясък, нали така?

Посрещам това заявление с усмивка на уста и кимване, но то прозвучава като тънко завоалирана заплаха. Сърцето ми забива учестено. „Да излезем с гръм и трясък.“ Сега Рен повтори същия стих, прозвучал в Пиратското свърталище — и макар все пак да има вероятност това нищо да не значи, умът ми стига до различен извод. Каквото и да се опитва да постигне групата на Нула — което включва толкова много градове в различни страни и засяга живота на Хидео по толкова много начини — то ще се случи в деня на финалния турнир.