Warcross

Хидео се покланя — толкова ниско не съм го виждала да се покланя на никого.

— Ока сан! — възкликва той и я притиска в топла прегръдка. Усмихва ми се смутено, когато тя посяга и го потупва по двете бузи като малко момченце. — Това е майка ми.

Майка му! Топло чувство ме изпълва и предизвиква трепет у мен. Изчервявам се и по примера на Хидео правя нисък поклон. Хидео кимва към мен.

— Ока сан — казва той на майка си. — Kochira wa Еmika san desu.

„Това е Емика“ — изписва преводът.

Измърморвам срамежливо „здравейте“ и почтително накланям глава. Тя ми се усмихва сърдечно, потупва и мен по бузите, а после май казва нещо за косата ми. След това въвежда двама ни вътре, далеч от света.

Събуваме се до вратата и слагаме пантофи, предложени ни от майката на Хидео. Вътре домът е слънчев, уютен и съвършено безупречен, украсен със снимки в рамки по стените и зелени саксийни растения, глинени гърнета и странни метални скулптури. Бамбукова рогозка и мек килим са постлани на пода във всекидневната под ниска масичка с чайник и чаши за чай. Зад отворена плъзгаща се врата се вижда дзен градина с буйна зеленина. Сега виждам защо Хидео е обзавел така къщата си в Токио — тя сигурно му напомня за тук, за истинския му дом. Тъкмо се готвя да отбележа колко умилително традиционен е той, когато автоматичен глас се обажда от високоговорителите, монтирани някъде в тавана.

— Добре дошъл у дома, Хидео сан — произнася гласът. В кухнята печката се включва под чайника, без никой да я докосне. Е добре де — умилително традиционен, тук-там с по някое високотехнологично удобство.

Малко по-късно баща му излиза да ни поздрави. Гледам и потискам надигналата се у мен завист, докато двамата се суетят около сина си с цялото въодушевление на родители, които далеч не виждат децата си толкова често, колкото им се иска. Майката на Хидео възкликва, че трябва да ни приготви нещичко за хапване, тича в кухнята и зарязва очилата си на масата. Хидео ги взема, тръгва подире ѝ и нежно ѝ напомня да си ги сложи. После отваря хладилника и вижда, че там няма никакви продукти, с които да се приготви нещо за хапване. Майката на Хидео се мръщи озадачено — сигурна била, че все нещо се намира. Хидео ѝ заговаря тихо и нежно, обгърнал с ръка раменете ѝ и я уверява, че веднага ще поръчаме храна. Баща му гледа от коридора и се закашля — кашлицата му загатва за някакво хронично заболяване. Родителите му не са стари, ала изглеждат много по-крехки, отколкото трябва да са на тяхната възраст. Това ме кара да се размърдам на мястото си — събудило е у мен неприятни спомени.