Warcross

— Емика…

Едва не изскачам от кожата си, щом чувам гласа на Рен. Юмрукът ми инстинктивно изхвърча нагоре, завъртам се и го виждам застанал зад мен в коридора, извърнат, все едно се е запътил към стаята си. После издишвам и свалям ръка. Трябваше да го усетя там — нали уж имам отличен пространствен усет. Способността му да се придвижва безшумно ме дразни.

— Изкара ми акъла — изтърсвам.

Реакцията ми го кара само да повдигне вежда, после ми отговаря на френски. Прозрачният бял текст на превода изниква пред очите ми.

— Винаги ли си готова да удариш човека, който те изненадва?

Заради всичките ми мисли, подозрения и следенето на Рен през последните няколко седмици явно в негово присъствие нервнича повече, отколкото ми се иска.

— Само тези, дето се спотайват в тъмни коридори — измърморвам и се мъча да се стегна.

— Да имаш малко време? — пита той и ми кимва да отида при него. — Искам да ти покажа нещо.

— За какво?

Рен се взира спокойно в мен.

— За Хидео.

Примигвам, за момент се стъписвам и не мога да отговоря, а погледът ми се стрелва към очите на Рен. Той ме наблюдава внимателно. Какво ли е забелязал в израза ми? Дали нарочно се е опитал да ме излови неподготвена, за да види каква ще е реакцията ми? Бързо се стягам и му пускам един объркан смях.

— Защо… Да не би най-накрая да съм цъфнала в някой таблоид? — казвам с пресилена веселост в гласа.

В отговор Рен се ухилва.

— Нещо такова. — От думите му ме побиват тръпки. — Ела да си побъбрим в стаята ми.

Ако не отида с него, ще изглеждам подозрително. Затова тръгвам подире му по коридора. „Няма нищо“ — казвам си. А и това може да ми даде възможност в лова, каквато обикновено не ми се предоставя: да поговоря директно с една от потенциалните си мишени.

Никога досега не съм влизала тук, но стаята му няма как да я сбъркаш — още от коридора чувам приглушения, плътен ритмичен бийт на прага на чуваемостта. Вратата се плъзва и се отваря, щом Рен застава пред нея, и разкрива голям апартамент, осветен с приглушено неоновосиньо сияние. Той влиза. Аз се поколебавам, а после го последвам.

Стаята на Рен изглежда напълно различно от моята, като че той я е преобзавел по свое усмотрение. Стените са покрити с квадрати от гофриран дунапрен, а в центъра на стаята има маса с формата на арка, над която във въздуха се рее система от плаващи екрани — някои с изображения на звукомери, други с някакви измерватели и показатели, които изобщо не мога да разконспирирам. Към масата са прикрепени също клавиатура на пиано и панел с плъзгачи. Чифтът персонализирани златни слушалки с крилца на Рен лежи на плота. Стаята пулсира с плътен стегнат бийт, от който подът вибрира, а сърцето ми започва да бие в ритъм. Погледът ми обхожда обстановката благоговейно, макар и да търся улики. Мълчаливо изкарвам пред очите си хакнатия профил на Рен и информацията за него грейва с полупрозрачни букви край него.

— Искаше да поговорим за Хидео? — питам.