Warcross

Там вече ме чака комплект чисти дрехи. Кремав пуловер. Свободно пижамено долнище. Нахлузвам пуловера — мирише досущ като Хидео и ми е толкова голям, че провисва чак до коленете. Деколтето се плъзва настрана и оголва едното ми рамо. Долнището на пижамата дори не го обличам. Много е дълго.

Отивам до вратата на стаята, отварям я и се подавам навън да го повикам.

Но той вече е там — държи в едната си ръка чаша чай и тъкмо се готви да почука с другата по вратата.

— Еми… — заговорва той, щом ме вижда, но гласът му секва. И двамата се вцепеняваме.

Хидео примигва. Погледът му се стрелва към широкия бял пуловер, с който съм облечена, а после бързо се отклонява.

— Исках да те попитам дали имаш някакви предпочитания към чая — казва той.

Раменете и краката ми изведнъж ми се струват много разголени, а поруменелите ми бузи пламват като магма. Започвам да ломотя нещо.

— Извинявай. Аз… аз тъкмо смятах да те питам, ъъъ, дали ти се намират по-малки гащи. — Пак се издъних! — Искам да кажа… То не че ще ти се намира панталон, толкова малък, че да ми става… — закопах се още по-дълбоко. — Такова де, пижамата постоянно ми се смъква… — Страшно ме бива да копая. Мръщя се, после поклащам глава и млъквам, а ръцете ми описват кръгове във въздуха, все едно могат да предадат какво искам да кажа.

Хидео се позасмива. Освен ако въображението не ми играе номера, и неговите бузи леко поруменяват.

Излизам от унеса си и му трясвам вратата пред лицето.

Следва пауза, а после се чува познатият глас на Хидео:

— Извинявай — казва той. — Ще ти намеря нещо по-подходящо. — А после стъпките му отекват по коридора.

Отивам до леглото, заравям лице в чаршафите и простенвам.

Малко по-късно Хидео открехва вратата, пъхва чифт шорти вътре и ми ги размахва слепешката. Вземам ги. Пак са ми торбести, но поне не падат.

Измъквам се в коридора и отивам във всекидневната, където Хидео чете до пламтяща камина. Кучето лежи в краката му и похърква. Тук прозорците гледат към градината и се чува как дъждът се сипе като мъниста по стъклата. По стените са окачени портрети и рафтове с книги — недокоснати ранни издания, стройно подредени и артистично аранжирани. Има и рафтове с наредени по тях старинни видеоигри и конзоли, както и с прототипи — явно на най-ранните версии на очилата НевроЛинк. Някои са грамадни като тухли, но всяка става все по-малка и по-лека, докато най-накрая виждам първия официално произведен модел на очилата, подпрян в края на рафта.

Щом ме чува да се приближавам, Хидео вдига очи от книгата си, а после забелязва, че разглеждам рафтовете му.

— Майка ми добре се грижеше за първите ми прототипи на НевроЛинк — казва той. — С баща ми се погрижиха да ги запазят.

Майка му, невроложката, и баща му с работилницата за поправка на компютри.