Warcross

Това вкарва Хидео в размисъл за момент, преди най-сетне да поклати глава.

— Досега е надежден източник на информация и може да ни насочи към още улики. Ако го отстраня сега, на Нула ще му стане ясно, че знаем за него. Може да заподозрат теб.

Въздъхвам. Ще ми се да можех да оспоря тези доводи.

— Защо не искаш да напуснеш Токио? Днес можеше да умреш.

Хидео ме поглежда. Сиянието на огъня се отразява в очите му.

— И да призная на Нула, че е победил? Не. Всъщност, ако целият му план е само заплаха срещу мен, ще си отдъхна.

Разговорът ни затихва. Мъча се да се сетя какво да кажа, ала нищо от онова, което ми идва наум, не ми се струва подходящо, и затова си трая и проточвам още повече неловкото мълчание. Погледът ми отново плъзва към рафтовете, а после към портретите по стените. Там има снимки на Хидео като дете и като тийнейджър — помага в работилницата на баща си, чете до прозореца, играе на игри, позира с куп медали на шията, усмихва се на първите си снимки за пресата, когато за пръв път влезе в новините. Интересно — като дете Хидео е нямал сребрист кичур в косата си, нито сребърни нишки тук-там сред тъмните си мигли.

После очите ми се спират върху една конкретна снимка. На нея има две момчета.

— Имаш брат? — питам, без да мисля.

Хидео мълчи. Незабавно си спомням предупреждението, което получих точно преди да се срещна за пръв път с него. „Длъжна съм да ви помоля да не задавате никакви въпроси на господин Танака относно семейството му или личните им работи. Тази политика важи за цялата компания и господин Танака много държи на строгото ѝ прилагане.“ Започвам да се извинявам, но думите ми секват, щом осъзнавам, че става дума дори за нещо повече. Изражението на Хидео сега е странно. Страх го е. Води вътрешна борба дали да ми каже нещо, или не. Отворила съм стара рана, едва зараснала зейнала бездна.

След дълго мълчание Хидео свежда очи и се заглежда в посипаните с дъждовни капки прозорци.

— Имах брат — казва.

„Господин Танака никога не отговаря на въпроси за семейството си.“ Но току-що бе отговорил, бе ми се открил, ако ще и за кратко. Сега чувам колко чуждо звучат думите от устата му, виждам колко му е тежко дори само да ги произнесе. Значи ли това, че никога не кани други хора в дома си, където онова, което го прави така уязвим, виси на показ на стената му? Гледам го и чакам да каже още нещо. И когато не дочаквам, изричам единственото, което мога:

— Много съжалявам.

Хидео ме пощадява — навежда се към масата.

— Спомена, че искаш чай — казва той, заобикаляйки думите ми също както и онази вечер, когато се срещнахме в седалището на „Хенка Геймс“. Мигът на слабост, който сподели с мен, вече е изтекъл, скрил се е зад стените.

„Това е онази частица от неговата история, която го преследва“ — мисля си аз и си спомням споделения помежду ни миг на скръб, когато му споменах за баща си. Каквото и да се е случило, той не се е помирил с това. То може дори да обяснява упорития му отказ да се пази. Кимвам мълчаливо, а после го гледам как налива чай — първо на мен, а после и на себе си. Подава ми моята чаша, аз я поемам с две ръце, наслаждавайки се на топлината и на чистия му аромат.