Призрачна музика

Оперативният работник Сергей Зарубин — чевръсто, съобразително и съвсем нисичко на ръст момче, изпълняваше задачата да разпита обитателите на микрорайона, в който бе станала трагедията. Обикаляйки апартаментите един след друг, той най-често се срещаше с хора, които през онази гореща неделна сутрин не са били в града. „Направо е изумително — мислеше си той, докато се качваше на поредния етаж и натискаше поредния бутон на звънеца, — всички надават вой, че тънат в мизерия, а когото и да попиташ, всички имат вили. Или поне коли, с които излизат извън града, за да се отърват от задушния бетонен кафез“.

Беше му горещо, ризата му бе залепнала за гърба, а панталоните — по краката, и когато излезе от входа, който вече бе обиколил, Сергей се отправи към близкия павилион, за да си купи кутия студена „Пепси кола“. Пътьом му хрумна мисълта, че ако някой страничен човек е чакал дълго някого тук, не е изключено също да е отишъл до павилиона за разхладителна напитка. Разбира се, ако ставаше дума за някой печен и опитен престъпник, той нямаше да се разкрие толкова глупаво, но не всички престъпници бяха опитни и умни и сред тях също се срещаха какви ли не, включително и не съвсем предпазливи.

— Какво имате в хладилника? — попита той съненото на вид момиче, което стоеше зад витрината.

— Всичко — проточи вяло то. — Всичко е изложено на витрината, изберете си.

— Да не искате да кажете, че всичко, което е на витрината, го има и в хладилника? — уточни недоверчиво Сергей.

— Всичко — отвърна непоколебимо момичето.

— Дори и обикновена минерална вода?

— „Вера“ и „Свят извор“. Каква искате?

— Дайте ми „Извор“. Колко ви дължа?

Момичето каза цената. Сергей дълго рови в портмонето си, търсейки дребни, като в същото време си мърмореше нещо забавно, хвърляйки дяволити погледи към омаломощеното от жегата момиче, и в крайна сметка го разприказва. Естествено започнаха с въпроса как върви търговията в тази горещина, а сетне плавно преминаха към постоянните клиенти — служителите от близките учреждения. А след това Сергей, забелязал, че предпазливостта на събеседничката му се изпари, й призна причината за интереса си.

— Олеле, от милицията! — Момичето, кой знае защо, плесна с ръце и се разсмя. — Ама вземат ли такива дребосъци в милицията?

— Разбира се, вземат ги и още как. Нарочно, та никой да не се сети, че съм от милицията — обясни й заговорнически Зарубин. — Е, Лялечка, ще си спомниш ли нещо от вчерашния ден?

— Че какво има да си спомням — въздъхна угнетено тя. — Беше истинско мъртвило, ведомствата не работеха, а пък хората, които живеят тук, до един си заминаха по вилите. Когато градът е пуст, търговията ми не върви.