Целувката на змията [bg]

— Хм… Норман е. Хм… съпругът ти? — чу се от машината.

„О!“, беше неподготвена. Скръсти ръце пред гърдите си и зачака Норман да продължи. Защо трябваше да се представя по този начин? Познаваха се от хилядолетия и със сигурност не беше забравила гласа му. Какво налагаше думата съпруг с въпросителен знак накрая. Трябваше да признае, че тя самата не знаеше какъв е статусът им в момента. След като бяха разделени толкова дълго, не бяха ли разведени на практика?

— Мислех си… Как да ти кажа!… Може би не е това начинът да го кажа, Джо… Може би трябва да говоря с теб лично…

Джоана махна на машината, сякаш я подканяше да побърза.

— Зная, че си нетърпелива, така че ще карам направо…

Джоана изсумтя. Не можеше да крие, че се вълнуваше да го чуе. Мекият и дрезгав тембър на Норман, който предполагаше умора от стоене над книгите по цял ден. Усещаше удоволствието от добре познатия глас, като да чуе стар приятел, който е наясно с мислите й.

Норман продължи.

— От онова шумно събиране на Ингрид за набирането на средства за библиотеката, а и преди това, си мисля… Не може ли просто да поговорим — последното прозвуча прибързано. — Наистина бих искал, Джо. Обади ми се! Мисля, че би било страхотно, ако… — точно когато Норман набра инерция, от секретаря прозвуча бипкане, което го прекъсна. Напомни й за „Минута е много“ и се изсмя високо.

— Здравейте, обажда се Харолд Аткинс, търся Джоана Бошан — прозвуча друг мъжки глас, много по-уверен и директен. — Искаше ми се да продължим разговора за плана ми за вечеря с вас. Чух за нов ресторант на крайбрежната. Искате ли да пробваме? Между другото, как е гарванът ви? Надявам се скоро да ви видя. Утре в детската градина? Ще взимате ли Тайлър?

Харолд Аткинс беше елегантен джентълмен и вдовец, наскоро дошъл в Норт Хемптън. И двамата — и дъщеря му, и зет му, бяха лекари в местната болница и работеха на дълги смени. Харолд беше предложил за малкия Клей да се грижи дядо му, а не поредната бавачка. Беше се пенсионирал като ветеринар в Ню Йорк и нищо не го задържаше там. Три години по-рано съпругата му беше починала от рак на яйчниците и градът беше пълен с болезнени спомени за любимата му жена. Затова Харолд беше продал апартамента си в Манхатън за солидна сума и си купи къща на брега в Норт Хемптън, за да бъде дядо.

Джоана не намираше съобщението от Харолд за натрапчиво, а беше поласкана от интереса му именно към нея измежду сексапилните баби от детската градина. Как ги наричаше Фрея? Не пуми, а снежни леопарди — слаби, с блестящи сребристи коси и безизразни чела, поддържан маникюр и редовни посещения в козметичния салон, които нямаха търпение да се доберат до него или да му хвърлят мръсни погледи. Харолд беше младолик и изтънчен за своите седемдесет години, но голям плюс беше и богатството му.