Танцът на мъртвите момичета [bg]

3

Шейн не искаше да разговаря с ченгетата. Нито за баща си, нито за каквото и да било. Просто седеше отпуснат, с наведен поглед и отказваше да отговаря на въпроси на дежурните полицаи. Клеър не знаеше какво да каже — или, което бе по-важно, какво да не каже — и многократно измърмори: „Не знам“ и „Бях в стаята си.“ Ева, която според Клеър бе запазила необичайно самообладание, се намеси и каза, че бе чула натрапниците да чупят разни неща на долния етаж и бе натикала Клеър в стаята си, и заключила вратата, за да се защитят. Звучеше правдоподобно. Клеър подкрепи думите й, като постоянно кимаше.

— Вярно ли е? — Зад ченгетата се чу непознат глас, те се дръпнаха, за да направят път на новодошлите. Двамата непознати приличаха на инспектори, в спортни якета и панталони. Едната беше бяла като сняг жена, с очи като огледала. Другият беше висок мъж, с прошарена, късо подстригана коса.

Носеха златни значки на коланите си. Така значи. Инспектори.

Инспектори вампири.

Ева се бе умълчала със сключени в скута си ръце. Държеше се внимателно и дружелюбно:

— Да, госпожо — каза тя. — Точно така беше.

— И вие нямате никаква представа кои са били тези загадъчни натрапници? — попита мъжът вампир. Видът му плашеше. Бе сдържан, суров и страшен. — Не сте ги виждали преди.

— Изобщо не ги видяхме, сър.

— Защото сте се били заключили в стаята си. — Той се усмихна и вампирските зъби блеснаха. Ясно предупреждение. — Надушвам страх. Излъчвате го като миризмата на пот. Страхотно.

Клеър потисна порива си да се разхленчи. Хората полицаи се бяха дръпнали, един-двама изглеждаха притеснени, но нямаше да се намесят в това, което се случваше. А всъщност не се случваше нищо, нали? Имаше си правила и тем подобни. Все пак те бяха жертвите!

Но пък не смяташе, че вампирите ги е грижа за жертвите.

— Оставете ги — каза Шейн.

— Я, ама това нещо говори! — каза жената и се засмя. Тя клекна, елегантна и спокойна, и се опита да погледне Шейн в лицето. — Рицар, който защитава безпомощните. Очарователно. — Имаше старинен акцент, нещо като немски. — Нямаш ли ни доверие, рицарю? Не сме ли твои приятели?

— Зависи — отговори Шейн и я погледна в очите. — Вие от Оливър ли получавате заповеди, или от Основателя? Защото, ако докоснете, когото и да е от нас, ще трябва да давате обяснения на нея. Знаете кого имам предвид.

Развеселеното изражение изчезна от лицето й.

Партньорът й издаде звук, наподобяващ нещо средно между смях и ръмжене.