Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
По прашното стъкло се пръсна слюнка.
— По дяволите, Кришна!
Станах, за да дам парите на носачите. Точно тогава от мрака изникнаха трима полицаи. Бяха с бели каски, каиши с кобури през раменете и бежови панталони до коленете. Двама носеха „лати“ — индийското съответствие на дълга около метър тежка дървена палка с железен наконечник в горния край.
Тълпата носачи продължиха да крещят, но се отдръпнаха, за да направят път на полицаите. Мъжът с белязаното лице се пусна от прозореца на Амрита. Първият полицай стовари палката отпред по автобуса и възрастният носач се извърна, за да му изложи оплакването си. Полицаят вдигна смъртоносната палка и също се разкрещя. Кришна се възползва и завъртя ръчката, с която се затваряше вратата на автобуса. Изкрещя две срички на шофьора и ние потеглихме, после бързо набрахме скорост по тъмната улица. Отзад автобусът бе улучен от метнат камък и се чу силен трясък.
После излязохме от летището и се понесохме по празното шосе с четири платна.
— Това тук е специален път — обясни Кришна от вратата, където продължаваше да стои. — По него минават само важни личности.
Отдясно се мерна белезникава табела. На нея пишеше само „ДОБРЕ ДОШЛИ В КАЛКУТА“ на хинди, бенгалски и английски.
Пътувахме на изгасени фарове, но осветлението вътре в автобуса беше включено. Хубавите очи на Амрита бяха обточени с кръгове на умора. Виктория — прекалено изтощена, за да заспи или да плаче — скимтеше тихо в ръцете на майка си. Кришна седеше странично на мястото пред нас, а профилът му с орловия нос и гневното му лице бяха озарени от лампите по тавана и понякога от уличното осветление.
— Следвал съм близо три години в Щатите — каза той.
— Виж ти! — възкликнах аз. — Много интересно.
Заради бъркотията, която беше създал, ми идеше да го размажа от бой.
— Да, да. Работил съм с черни, с латиноамериканци и индианци. С онеправданите в страната ви.
Тъмните мочурища покрай магистралата внезапно отстъпиха място на бедняшки къщи, които стигаха чак до пътя. През брезентовите стени светеха газеници. В далечината гореше огън и на фона на пламъците му се мяркаха ярко откроени силуети, които се движеха припряно. Сякаш без никакъв преход се озовахме в града и закриволичихме по тесни, наводнени от дъжда улици, между занемарени високи сгради, километри бордеи с ламаринени покриви и нанизали се сякаш до хоризонта порутени магазини с черни витрини.
— Преподаваха ми глупаци. Коне с капаци. Смятаха, че литературата се състои от мъртви думи в книги.
— Да — казах аз.
Нямах представа за какво ми говори.
Улиците бяха наводнени. На места водата стигаше половин-един метър. Под опърпаните навеси се мяркаха хора по сари, които седяха, спяха, клечаха и ни гледаха с очи, от които се виждаше само бялото в черни очни ябълки. На всяка уличка изникваха стаи с отворени врати, ярко осветени дворове, тъмни сенки, които се стрелкаха в мрака. Някакъв изпосталял мъж, бутащ тежка количка, отскочи встрани, когато автобусът ни профуча и метна върху него и количката плътна завеса от вода. Той ни се закани с юмрук и изруга.
Сградите изглеждаха допотопни и приличаха на разложени останки от забравено хилядолетие, от време, когато не е имало хора, защото сенките, ъглите, отворите и кухините не се вместваха в човешката архитектура. Но на всеки втори или трети етаж имаше отворени прозорци с надзъртащи оттам човеци, които населяваха тези друидски развалини, люшнали се голи електрически крушки, клатещи се глави, олющени стени с мазилка, прогнила по белия гръден кош на сградата, кичозни картинки с многоръки божества, изрязани от списания и прихванати накриво с лепенки по стените и рамките на прозорците, викове на деца, които играеха, припкаха, гонеха се по уличките с тяхната непрогледна чернилка, плач на новородени, който почти не се чуваше — и навсякъде случайни движения, засечени с края на окото, съсъкът на гумите на автобуса по мократа глина и асфалт, гледката на покрити с чаршафи тела, налягали като трупове в мрака на пресечките. Връхлетя ме ужасното усещане, че вече съм изживявал всичко това.
— Зарязах отвратен следването, след като един от преподавателите не прие курсовата ми работа за влиянието на дзен-будизма върху Уолт Уитман. Нагъл, ограничен тъпак.
— Да — казах аз. — Как мислите, дали можем да изключим осветлението в автобуса?
Наближавахме центъра на града. Прогнилите бордеи отстъпиха място на по-големи, още по-порутени на вид сгради. Почти нямаше улично осветление. Малкото улични лампи се отразяваха в дълбоките локви черна вода по кръстовищата. Едва ли не пред всички тъмни магазини се виждаха покрити с чаршафи безмълвни фигури, които лежаха като непотърсени вързопи пране или се бяха облегнали на стената и ни гледаха как отминаваме. От жълтата светлина в автобуса тримата приличахме на восъчни трупове. Сега вече знаех как се чувстват военнопленниците, подкарани по улиците на вражеската столица.