Песента на Кали

— Сигурна ли си, че искаш да дойдеш и ти? — попитах аз.

Гласът ми прозвуча прекалено високо в нощта. Амрита вдигна очи — вече бе накърмила бебето. Слабата светлина от прозореца освети скулестото й лице и нежната мургава кожа. Черните й очи сякаш сияеха. Понякога беше толкова красива, че чак ме заболяваше физически при мисълта, че е могло и да не се срещнем, да се оженим и да имаме дете. Амрита вдигна малко Виктория и аз зърнах заоблената й гърда и набъбналото зърно, после блузата й отново си беше на мястото.

— Нямам нищо против да дойда — отговори Амрита. — Ще се радвам да се видя с мама и татко.

— Но Индия — казах аз. — Калкута. — И там ли искаш да дойдеш?

— Нямам нищо против, щом ще бъда от полза — рече Амрита.

Сложи на рамото ми чист сгънат памперс и ми връчи Виктория. Аз разтърках бебето по гръбчето и усетих топлината му, миризмата на мляко и на новородено.

— Сигурна ли си, че няма да ти попречи на работата? — попитах.

Виктория се задърпа в прегръдката ми и протегна пълна ръчица към носа ми. Духнах в дланта й, тя се засмя и после се оригна.

— Няма да ми попречи — увери ме Амрита, аз обаче знаех, че не е така.

През есента й предстоеше да започне работа като преподавателка по математика на горните курсове в Бостънския университет и аз знаех, че трябва да хвърли доста труд, за да се подготви.

— Интересно ли ти е да видиш отново Индия? — попитах я.

Виктория бе доближила главица до бузата ми и щастливо ми лигавеше яката.

— Любопитно ми е да я сравня със спомените си — отговори Амрита.

Гласът й беше тих, модулиран от трите години в Кембриджския университет, но без да насича като англичаните думите. Докато я слушах, изпитвах чувството, че ме гали твърда, но нежна длан.

Амрита е била на седем години, когато баща й преместил инженерната си фирма от Делхи в Лондон. Спомените от Индия, които ми беше разказвала, потвърждаваха стереотипа за култура, белязана от врявата, хаоса и кастовата дискриминация. Едва ли нещо можеше да й бъде по-чуждо — тя бе самото въплъщение на смиреното достойнство и мразеше шума и суетнята, възмущаваше се от несправедливостта, а умът й бе подчинен на строгия ред, внесен от ритмите на лингвистиката и математиката.

Навремето ми беше описвала дома си в Делхи и апартамента в Бомбай, където през лятото ходела заедно със сестрите си на гости на чичо си: голи стени, окадени и нашарени със следи от ръце, отворени прозорци, груби чаршафи, гущери, притичващи нощем по стените, долнопробен безпорядък навсякъде. Къщата ни край Ексетър бе чиста и просторна като в мечтите на скандинавските дизайнери, с лъскаво голо дърво, удобни олекотени канапета, безупречно бели стени и произведения на изкуството с насочени към тях лампи в ниши.