Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
Автомобилът беше черен и малък, марка „Премиер“, с шофьор с фуражка и бежови панталони до коленете. Поехме по пътя Чоурингхи и докато пъплехме през задръстванията, имах възможност да разгледам Калкута денем.
Онова, което виждах, бе едва ли не комично в лудешката си наситеност. Пешеходците, флотилиите велосипеди, рикшите, автомобилите, камионите с открити каросерии, украсени със свастики, безбройните мотоциклети, скърцащите волски каруци си оспорваха тесния път с изронена настилка. Домашните животни си се разхождаха на воля и пречеха на движението, пъхаха глави в магазините и ровичкаха из купчините отпадъци по завоите или в средата на улицата. По едно време боклуците вече стигаха до колене и обточваха като канавка пътя. Из отпадъците ровеха и човешки същества и те си оспорваха с добитъка и кравите онова, което ставаше за ядене.
Малко по-нататък строени в редица ученички с белоснежни блузи и сини поли прекосиха улицата, а един полицай с кафяв колан спря движението, за да минат. На следващото кръстовище имаше малък червен храм, разположил се точно в средата на пътя. През отворения прозорец на колата влизаше възсладката миризма на благовония и канал. По занемарените фасади и по жиците се вееха червени знамена. И навсякъде неуморно пъплеха мургави хора — почти приливна вълна от блъскащо се население в бели и бежови дрехи, което с влажното си дихание сякаш правеше въздуха по-задушен.
На светло Калкута беше внушителна, може би малко стряскаща, но не ми вдъхваше странния страх и гняв от предната вечер. Затворих очи и се опитах да проумея яростта, която ме бе обзела в автобуса, но жегата и шумът ми пречеха да се съсредоточа. Всички звънци на велосипеди във вселената сякаш ечаха заедно с автомобилните клаксони, крясъците и засилващата се врява на града, за да вдигнат едва ли не осезаема шумова стена.
Съюзът на писателите се помещаваше в огромна сива сграда точно при площад „Далхаузи“. Господин Чатерджи ме чакаше в долния край на стълбите и ме заведе на третия етаж. Помещението беше голямо, без прозорци. От опушения таван ме гледаха излинелите остатъци от фреска, от масата пък ме гледаха седем души, които вдигнаха очи от зеленото сукно.
Запознахме се. И при най-добри обстоятелства не помня имена и се почувствах леко замаян, докато се опитвах да свържа водопада от бенгалски срички, които чувах, с мургавите интелигентни лица. Единствената жена — с уморено лице, бяла коса и плътно зелено сари, което постоянно наместваше върху рамото си, — май се казваше Лила Мина Басу Белиапа.
Последваха няколко минути общи приказки, които ме затрудниха заради разликите в произношението. Установих, че ако се отпусна и оставя напевният устремен индийски английски да ме залива на воля, не след дълго започвам да схващам смисъла. Отсечено-напевният им говор ми действаше някак си успокоително, почти хипнотично. Най-неочаквано от мрака изникна сервитьор в бяло дълго сако, който раздаде нащърбени чаши с огромни количества захар, пресечено биволско мляко и малко чай. Седях между жената и директора на изпълнителния съвет, някой си господин Гупта. Беше висок, на средна възраст, с дълго лице и ужасно издадени напред горни зъби. Съжалих, че Амрита не е дошла с мен. Безстрастното й присъствие щеше да послужи за буфер между мен и тези странни чужденци.
— Смятам, че господин Лучак би трябвало да чуе предложението ни — рече внезапно Гупта.
Другите кимнаха. Точно тогава осветлението угасна.
В стаята без прозорци стана тъмно като в рог. От различни места в сградата се раздадоха викове, донесоха ни свещи. Господин Чатерджи се надвеси над масата и ме увери, че това било нещо обичайно. Имало режим на тока, спирали го всеки ден първо в една част на града, после в друга.
От тъмнината и светлината на свещите жегата стана още по-потискаща. Главата ми се замая леко и аз се вкопчих в края на масата.
— Вие, господин Лучак, си давате сметка, че е огромна привилегия да получите най-добрата творба на такъв велик бенгалски поет като господин Дас. — Гласът на господин Гупта беше пронизителен като обой. Тежките звуци увиснаха във въздуха. — Дори ние не сме виждали пълния вариант на произведението. Дано читателите на вашето списание оценят тази чест.
— Да — казах аз. На върха на носа на господин Гупта беше увиснала капка пот. От мигащата светлина на свещите сенките, които хвърляхме, бяха дълги към четири метра. — Получихте ли и други части от ръкописа на господин Дас?
— Още не — отговори господин Гупта. Черните му очи бяха влажни, с увиснали клепачи. По сукното капеше восък от свещите. — Предстои комисията да вземе решение за съдбата на английската версия на епоса.