Песента на Кали

След като излетяхме, заради силни гръмотевични бури се наложи да се отклоним на юг от курса. Почти цялата вечер Виктория беше неспокойна, но сега спеше в ръцете на майка си.

— Господи — повторих аз.

Долу, върху шейсет и шест квадратни километра, се беше разпрострял град Калкута, галактика от светлини след непрогледната чернилка на облаците и Бенгалския залив, над които бяхме летели. Пристигал съм нощем със самолет в най-различни градове, но никой не приличаше на Калкута. Вместо обичайните геометрични фигури на електрическото осветление тук видях среднощен град, озарен от безброй фенери, огньове и странно меко сияние — почти като фосфоресцирането на гъбите, — идващо от хиляди невидими източници. Вместо предвидимата градска прогресия от прави линии: улици, магистрали, паркинги, неизброимите светлини на Калкута бяха разхвърляни и безредни — хаотично съзвездие, нарушавано само от черната извивка на реката. Представих си, че по време на войната, докато са горели, Лондон и Берлин сигурно са изглеждали така за уплашените екипажи на бомбардировачите.

След като колесникът опря в пистата, вътре в самолета нахлу ужасна влага, ние слязохме и се сляхме с множеството, което отиваше да си вземе багажа. Летището беше малко и мръсно. Въпреки късния час бяхме заобиколени от потни тълпи, които се блъскаха и крещяха.

— Нали ще ни посрещнат? — попита Амрита.

— Да.

Бях успял да грабна от счупената лента за багажа четирите ни сака и сега стояхме до тях, а множеството прииждаше на мощен поток срещу нас. Имаше нещо истерично в това човечество в бели ризи и сарита, което туптеше като сърце в тясната постройка.

— Мороу се е обадил в Съюза на бенгалските писатели. До хотела трябваше да ни закара някой си Майкъл Ленард Чатерджи, но закъсняхме доста. Сигурно си е тръгнал. Ще се опитам да спра такси.

Но само погледнах към изхода, задръстен от мъже, които крещяха и се блъскаха, и останах при багажа.

— Господин и госпожа Люцак? Робърт Люцак?

— Лучак — отвърнах аз, като по инерция поправих произношението. — Да, аз съм Робърт Лучак.

Погледнах мъжа, успял да си проправи път до нас. Беше висок и кокалест, беше облечен в мръсен кафяв панталон и бяла риза, която на зелената флуоресцентна светлина изглеждаше сива и захабена. Лицето му беше относително младо — може би към трийсетте, — и бе гладко обръснато, но черната му коса стърчеше във всички посоки, а тъмните му пронизващи очи бяха толкова напрегнати, че създаваха усещане за сдържано насилие. Черните му вежди сякаш бяха нарисувани с дебела четка и почти се сключваха над носа като клюн на граблив сокол. Отстъпих половин крачка назад и изпуснах куфара, за да освободя дясната си ръка.